Моята съпруга има страст към фотографията. Правеше и до сега прави снимки постоянно. На мен, на нас, на нашето дете. Снима със страст. А аз винаги съм бил на мнение, че снимката е нещо мимолетно. Запечатана физиономия, Един миг. Нищо повече. Затова си купих видеокамера. И аз снимах клипове по различни поводи. Мислех си, че това е по-добрия вариант да запазим спомените. Колкото и нелогично да звучи обаче, моето мислене се оказа грешно. Преглеждайки старите снимки се развълнувах повече отколкото като гледам клипчетата, които съм правил.
Вече мисля другояче.Изглежда всичко опира до това за запечаташ спомена. Да съхраниш усмивката, А кадрите, видеозаписа е в нашите глави. Снимката просто ги отключва. Един застинал момент, който натиска спусъка на нашите спомени. Странно е, как един единствен кадър отприщва лавина от спомени. Толкова завладяваща и силна. Може би запечатаните усмивки струват повече от движенията. Защото съхраняват моментите. Моментите, които са така безвъзвратно отминали и така жестоко близки, когато се връщаме към тях. Моменти на радост, случайно уловени, непринудени и застинали моменти от живота. Магия в мегапиксели. И спомени в Байтове. И човешки съдби в албуми.
