УВОД

Никога не съм бил особен почитател на семейните празнични събирания. Разбиваха сърцето ми. Защото всичко се свеждаше до ядене, пиене и плоски психологични между роднински финтове. Всеки път, когато се събирахме на село по Коледа, Велик ден, за Нова година, Гергьов ден, Тодоров ден, винаги е било едно и също. Баба ми се пребиваше от готвене и слугуване . Дядо ми преповтаряше до болка познатите ни едни и същи истории от 60-те години. Хвалеше се с червеното си вино, неостаряващия Москвич 407, а всички останали се преструвахме че това има някакво значение.

Хапване, пийване и после кой откъдето е. Накрая всички ритуално се изнасяхме, изпращахме се с полу усмивки и се връщахме обратно в мрачния си градски живот на вътрешни дрязги и спотаени терзания. И така до следващия път.

Идвахме с автомобилите си на село. Паркирахме ги прилежно по дългия каменист път, носехме дребни подаръци с дребните си души, облечени в купешко градско самочувствие. А когато отпътувахме, в огледалата за обратно виждане ентусиазирано махаха за довиждане двама наивни старци. Баба и дядо. От чиято обич се отдалечавахме. Както физически, така и ментално. В продължение на десетки години.

Погледнах в огледалото и помахахме заедно с Валерия и Силвия към отдалечаващите се зелени порти. Прибирахме се вкъщи.

ГЛАВА ПЪРВА

Валерия пак се беше хванала да пише поредното си стихотворение.

- Боби, чуй малко.. - Жена ми погледна през предното стъкло на колата. - Току що го измислих. - Прокоба и злоба. Пасва си...

Идваше ми да прихна. Вместо това се начумерих престорено.

- Ти си откачалка! - намигнах й закачливо. Обикновено това вършеше работа. Когато тя изпадаше в мрачни поетични настроения, единствената сполучлива тактика беше да иронизирам егото й.

Валерия нищо не каза. Наведе се обратно към тефтерчето в скута си и продължи да драска нещо. Отметна с пръсти падналия кичур коса от челото си и  приглади го зад лявото си ухо. Замисли се за секунда и после плавно отпусна глава върху дясното си рамо. Затвори очи и като че ли заспа. Явно беше изморена. Засмях се тихо.

Хвърлих поглед към задната седалка. Дъщеря ни се унасяше на детското столче. Силвия обичаше да се вози и винаги заспиваше, докато карам. Превключих на пета предавка и активирах круиз контрола. Двете момичета, които обичах най-много на този свят спяха спокойно. Облегнах се в седалката и се замислих за живота си.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Да, жена ми беше откачалка. В пълния смисъл на тази дума. Беше истински освободена. Както от предразсъдъци, така и от чуждите съзнания. Живееше. И това ме накара да се влюбя в нея преди 11 години. Тя беше всичко, което аз исках да бъда, но не можех. Неподредена както в мислите си, така и в рутината. А в леглото беше като срутваща се стена на язовир. Връщайки се назад във времето, може би креватните изживявания бяха водещи за нашата връзка. Поне първоначално.

Да живееш с подобен човек като Валерия обаче не винаги е лесно. Постоянно трябваше да бъда нащрек. Когато тръгвахме за работа, след нея обхождах целия апартамент за забравени включени уреди. И често намирах такива. Прогореното петно на паркета от ютията в дневната ми е свидетел. А когато Валерия готвеше, кухнята приличаше на Берлин през 1945-та. Умееше да прави хубаво пиле с ориз, както и баница с праз лук. Но така или иначе никога не успя да ми направи истински лозови сарми. Не че не се беше опитвала, но се оказваше, че трябва да ядем нещо като яхния от кайма, ориз и разпокъсани лозови листа. Никога не съм й се сърдил истински за това, че не беше добра домакиня. И Да. Ядосваше ме. С нейната инфантилност и спонтанност. Тя също ме мразеше понякога. Че съм педантичен и скучен. Но най-вече, че я ревнувам. И ако трябва да сложа ръка на сърцето си - горещо я ревнувах. Защото когато имаш до себе си такава освободена жена, тя привлича погледите на хищниците. А аз трябваше да пазя територията си и пламенната си жена.

Но каквито и конфликти да имахме с Валерия, всички различия се неутрализираха в спалнята. Всичко започваше и свършваше там. Всяка агресия срещаше ласка. Всяка нощ срещаше своето утро. Глупци са онези, които вярват че любовта на мъжа минава през стомаха. Истината се крие една педя по-надолу.

Валерия издаде своята първа стихосбирка през 2006-та. Нарече я "Камъчетата". Спечели призът на БНР и Министерството на Културата за "Изгряващ писател на годината". С паричната награда отидохме на екскурзия в Гърция и Кипър. В една от онези горещи нощи в хотел "Пикасо" заченахме детето ни.

Бременността й премина гладко и тихо. Но без секс за мое огромно разочарование. През февруари 2007-ма се роди Силвия. Беше тежко раждане. Рисково раждане. Валерия не се вслуша нито в съветите на д-р Костов, нито в молбите ми. " Аз не съм глезла за да раждам секцио". Тези думи дълго кънтяха в ушите ми.

След раждането Валерия тутакси се промени. И то като с щракване на пръсти. Жена ми не загуби страстта си, не загуби любовта си. Пламъчето в очите й продължаваше да гори, но пламъкът беше вече в друг цвят, а погледът насочен другаде. Момичето в което се бях влюбил, се превърна в майка. Вманиачена майка.

Господи, ако не бях си измил ръцете не ми позволяваше да се доближа до Силвия. При всяко закашляне на бебето Валерия изпадаше в ужас. Всеки сопол беше повод за истерия и търчене по педиатри. Въпреки всичко се чувствах много по-спокоен. Вече имах жена, която е фокусирана. Не ми се налагаше да проверявам дали Валерия е забравила нещо включено преди излизане. Тя започна да мисли за всичко. Дори и готвенето й се подобри. Започна да прави вълшебни супи от телешко месо и крем пасти от картофи и моркови. Бяха чудни времена.

А Силвия беше прекрасно дете. Растеше като по учебниците на доктор Спок. На всичкото отгоре Силвия имаше моите очи. Често дразнех Валерия по този повод. А тя винаги палеше от четвърт оборот.

И така минаха четири години. Сутрините започваха с трескава подготовка за детската градина, Валерия ми правеше сандвичи за работата, аз плетях плитката на Силвия. Често се налагаше да повишавам тон, докато я вчесвах. Мразех да вчесвам детето. Причинявах му болка. Но Валерия беше непреклонна. Детето трябваше да бъде на градина с перфектна плитка. И задължително ярко жълто ластиче накрая. Откачалка.

Валерия издаде своята втора стихосбирка през 2009. Нарече я "Всичко". Скарахме се за заглавието, но тя така или иначе не ме послуша и не го промени. Поемите й бяха посредствени и глупави. Можех да я критикувам, но не го направих от страх да не ми прегризе гърлото. Та аз съм само механик, работещ в сервиз на "Опел". Какво ли разбирам аз от поезия и литература. Замълчах си. И направих грешка. Стихосбирката на жена ми стана повод за карикатури в интернет и социалните мрежи. Валерия не си признаваше, но и двамата знаехме че я боли. Преживяхме го някак си.

Лека полека, ден след ден животът си вървеше. Докато не дойде 16-ти септември 2011г. Бащата на Валерия и мой тъст, тате Траян -  почина. Това беше тежък удар за жена ми. Но лошото тепърва предстоеше. Майка й, Радка, си отиде три месеца по-късно. Тогава за първи път се разтревожих за психичното здраве на жена ми. Тя изпадна в тежка депресия и се вглъби в себе си. Отчасти това се дължеше на факта, че стихосбирката й стана повод за присмех от страна на литературните критици. От друга - тя на бърза ръка загуби родителите си. Започнах да живея с друг човек, носещ лицето на съпругата ми. Чувствах се безпомощен. И жалък в своята неспособност да й помогна. Погледът на Валерия стана безизразен, а очите й се превърнаха в широки пресъхнали кладенци. Сякаш някой се бе пресегнал през тях и бе извадил душата й. Пламъчето в зениците вече го нямаше. Казано простичко- Валерия се превърна в призрак. Нищо не беше в състояние да я заинтригува или да я накара да се усмихне. Отдалечаваше се. Както от мен, така и от Силвия. Предпочиташе да спи сама на канапето в дневната. Барабар с дрехите. А аз и дъщеря ми си лягахме в спалнята. Силвия ме прегръщаше и забиваше нокти във врата ми. Това удивително дете разбираше дори без думи какво се случваше. Губеше майка си и се вкопчваше в мен. А аз нямах представа какво да правя. Всичките ми опити да говоря рационално с Валерия бяха неуспешни. Тя дори не ме слушаше. А след това, една сутрин, на тръгване за работа се сетих, че трябва да си сложа капишон на главата преди да заведа Силвия на детска градина. Отворих вратата на гардероба в хола и видях празните бутилки от водка.

Силвия не отиде на детска градина през този ден. Събудих Валерия,която спеше в дневната с кофража. И отидохме на психиатър. И последваха дълги месеци лечение. Беше тежко и трудно.

През 2015-та жена ми издаде нова стихосбирка. Кръсти я "Благодаря ви". Посветена  на мен и Силвия. Не беше кой знае какво, но на кого ли му пукаше. Успях да извадя Валерия от дупката. И отново бяхме семейство. А аз, заради моята тъпа упоритост и педантичност в работата си, получих пост - "Приемчик" в сервиза. Естествено по-голямата ми заплата ни даваше възможност да се поразпускаме и да живеем малко по-щастливо. По повод успешното завършване на първия учебен срок на Силвия си направихме Ски екскурзия до Боровец.

А сега се връщахме от празнуването на Гергьовден на село. Животът си вървеше. И изведнъж спря.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Паркирах колата пред блока. Валерия и Силвия все още спяха. Не ми се искаше да ги събуждам, но трябваше.

- Пристигнахме, женоря. - изтрополих с ръце по волана - Ще спите вкъщи.

Силвия се размърда на задната седалка. А аз сръчках с палец Валерия между ребрата. Нищо че мразеше това.

Валерия не помръдна. Хванах за рамото жена ми и я побутнах.

- Валенце, хайде.... - Валерия полегна още по-надясно към вратата. - Валя?

Откопчах колана си и раздрусах жена ми. Главата й се изметна като на парцалена кукла. Обгърнах с длани лицето й. Мисъл пробяга през главата ми. Нещо не беше наред. Нещо не беше наред. Това лице, което държах в ръцете си. Това лице. Беше студено.

- Валя? - изкрещях.

Силвия провря главицата си между предните седалки.

- Тате, какво й е на мама? - Обърнах се към дъщеря си. И детето прочете страхът в очите ми- МАМО, МАМО....

Още веднъж раздрусах жена ми. От скута й , сякаш като по писта се свлече бележника на Валерия. Тупна на стелката и едната корица се подпря на върха на обувката й.

- Мамо? - Силвия започна да се провира между седалките.

А аз се вцепених. Това не може да се случва. Не можеше.

Но в съзнанието ми, бавно и отчетливо започна да се откроява мисълта, че в нашата кола и в нашето семейство вече има само две души.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

На 6-ти май 2017-та година, привечер, земята спря да се върти. Последните думи на моята съпруга, написани с разкривени букви в зеления й бележник се превърнаха в мое кредо. В девиз. В завещание. В кошмар.

" Не ще забравя онзи миг безкраен.

Когато пожелах нейната прокоба.

С увереност поех по път незнаен.

На любов превръщаща се в злоба."