Мислех си, че нещо поназнайвам за обществените процеси. Имах самочувствието, че макар да не съм социолог, нещата не са чак толкова сложни.  Все едно да свалиш задния капак на  пералнята си и да видиш, че освен един барабан и помпа,  няма  някакви невероятни технологии и супер сложни, почти магически устройства.   Явно обаче що се касае до обществото нещата са найстина сложни.

Да речем че някой социално слаб от квартала излезе сутринта от входа на кооперацията и заяви на всички, че утре ще си купи „Порше“ .  Нещо, което няма как да се случи, но увереността му е толкова голяма, че започвате да си мислите: Може би пък този човек е спечелил от тотото или е успял да патентова някакво устройство за дефекация в движение.  Идва утрешния ден, автомобилния ентусиаст отново излиза пред входа на кооперацията и обвинява майка си, че му е изпила всички пари за поршето. И отива да си купи цигари с последните пет лева от инвалидната й пенсия.  Тук е момента в който всички се изсмиват и разправят този лаф по интернет блоговете си. 

Това в общия случай би трябвало и да се случи, когато един министър председател започне да говори колко много ще направи, въпреки че всички виждат скъсаните му гащи. /Разбира се, за което е виновен дядо му, който му ги е оставил в наследство/.  Очевидно трябва да очакваме рейтингът на този държавник да се срине до точката на абсолютната нула. Но това не се случва. И държавникът продължава да говори с все по-голяма увереност, за все по-грандиозни неща и супер дупер мега проекти, от които нито един не стартира освен в устата му. За реформи в държавната администрация и здравеопазването, които се свеждат до това да ореже всички бюджети, които му се мернат пред погледа без да реформира начинът на работа. Това влиза в ушите на народа на  език, който прилича  на  ,да речем , нахакан 15 годишен тинейджър, в чиито бележник фигурира предимно цифрата от дъното на шестобалната система.  Всичко  е гарнирано с това да отидем и пред камерите да турим белезници на някаква банда за която май сме чували, че се занимавали с нещо престъпно.  Което дори и да е така, пред съда не минават тези „Пешо кварталния  ми каза, че тоя се занимавал с далавери“. 

Целия театър става пред очите на цял един народ по потници, който си бърка в носа в търсене на спасението и повдига рамене, докато портфейлът му отънява.  И се питам...какво става по-дяволите? Защо уж простата  на пръв поглед пералня цъка, примигва, мени оборотите си...Защо вместо народа да даде мощен шут в задника на този празноглавец, все още се усмихва в очакване на ударното подобрение в благосъстоянието си.   

Това е момента в който, повдигаме горния капак на пералнята  и виждаме нещото което примигва и цъка – програматорът.  Което обяснява всичко.

Стигам до извода, че българинът е някакси заблуден. Той така си е програмиран. Но не заблуден от номерата на изкусен фокустник. Нека го кажа така –  изигран е от собствената си вяра.  Българинът истински вярва, че всичко може да се случи с магическа пръчка.  Например основната причина Симеон да дойде на власт се крие в ключовото му изречение  за 800-те дни. Няма значение плановете, бюджетът, социалната политика. Само това – 800 дни. Точно по същия начин, по който сега нещата се случват. Някой щял на направи 4 магистграли за три години. „УАААУ“.Народът все още вярва на такива неща.

 Останалите кандидати за този министър председателски пост и съответната свита,   обаче не си дават много зор да критикуват нищо не правещия глупав и устат държавник. Което на пръв поглед е странно. Но съвсем не е.  Историята ни показва недвусмислено, че  българинът спира да вярва, едва когато му вземат препеченото крайче хляб от  устата.  Но тогава и само тогава. Ето докъде се простира народната любов. В доста широките граници на безхаберието.  И останалите кандидати чакат точно този момент. Който ще дойде съвсем съвсем скоро.  Веднъж на десетилетие бългаската паплач се повдига по възможно най-бруталния начин, троши собственост платена от собствените му пари и реве неистово. Защото не иска кой знае колко по-добър живот. Иска си обратно прегорялото крайче в устата. Нищо повече. Като бебе, което реве за биберона си.