Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.04 16:31 - Чувството
Автор: brix Категория: Други   
Прочетен: 131 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 11.04 16:45


                                                                 ЧУВСТВОТО

 

                                                             

 

ГЛАВА ПЪРВА

 

 

1

 

Беше безоблачна пролетна сутрин. Яким излезе от входа на жилищната кооперация и се насочи с бърза крачка към колата си, грижливо спряна на паркинга. Тогава го усети за първи път .Чувството бе толкова силно и неочаквано, че младия мъж изтърва приготвения в ръката си ключ с дистанционно управление. Тялото на Яким внезапно изстина и се вцепени. Гърлото му се сви, а сърцето  заудря в ребрата. Градът около него стана по-ярък от обикновено. Из ъглите на сградите започна да се процежда бледо синкава светлина.  Яким осъзнаваше  че нещо странно  започва да се случва.  Стоеше в леко разкрачена поза в средата на паркинга, като в кадър от стопиран на пауза филм. Не можеше да определи  колко време продължава това. Минута, две, пет?  Нещо не бе както трябва. Очите му започнаха да смъдят. Осъзна, че не е всъстояние да мигне.  Насили се. Никога до сега не бе предполагал, че трябва да впрегне всички усилия на волята си, за да притвори клепачите си. Накрая успя. Погледът му се размъти, но поне болката в очите започна да отшумява. Покрай него светът се движеше в сюрреалистични отблясъци и приглушен градски шум.

Седемдесет годишната Антоанета простираше на терасата, когато с ъгълчето на лявото си око видя как приятно изглеждащия младеж от отсрещната кооперация падна като отсечено дърво пред колата си.

 

2.

 

- Може да е всичко - дежурният в спешния център, доктор Валентин Раев, вече за трети път обясняваше на Тодор, брата на Яким. – Загубата на съзнание може да се дължи на стотици причини - Чревна инфекция, панически пристъп, ниско кръвно налягане, микро инфаркт.... Брат ви няма да е първия, нито последния, на когото му е прилошало.  

            Тодор бе седнал, в леко нападателна поза напред на стола пред бюрото на доктора:  

- Не може ли да му направите някакви изследвания? Хората не припадат току така.

 

-          Вече чакаме резултатите от кръвния тест за да изключим инфекция. Кръвното му е добре, ЕКГ-то не показва нищо притеснително.  Ако всичко е наред ще го прехвърлим в неврологията. Предполагам, че там ще го прегледат на скенер.

-          Мислите че има нещо в мозъка му ли? – Тодор изпъшка тежко. За миг през главата му преминаха ужасяващи гледки, как се грижи за малкия си брат, поразен от мозъчен тумор.

 

Доктор Раев забеляза реакцията на близкия. За толкова години бе преживял какво ли не, но винаги близките реагираха еднакво. Очакваха най-лошото.Дори и да нямат основание.

 

-          Имате ли сведения, че брат ви използва....- докторът направи кратка пауза – непозволени субстанции?

 

-          Брат ми не е наркоман – почти се тросна Тодор и погледна косо доктора.

 

-          Не се обиждайте. Знаете как е в днешно време. - Доктор Раев се изправи в стола си. Така показваше, че няма повече какво да се говори. Все пак го чакаше и друга работа. – Пригответе бельо и храна за брат ви. Ще го преместим в неврологията след като изтече банката с физиологичен разтвор.

 

-          Може ли да го видя вече? – нетърпеливо запита Тодор

 

Докторът кимна и го изведе от кабинета.

 

3.

 

Яким лежеше на болничното легло. Дясното слепоочие го болеше. Сигурно  се бе ударил лошо при падането. Не обръщаше особено внимание на болката обаче. Изпитваше странно удоволствие гледайки лицето на брат си. Изражението на Тошко беше странен коктеил от страх, загриженост и престорена увереност.

-          Какво казаха докторите? – поинтересува се Яким.

Тошко набързо му пресъздаде разговора с доктор Раев. И за да се пошегува, накрая добави:

-          Дори ме питаха да не се друсаш...

Яким се усмихна, доколкото му беше възможно:  

-          А ти искаш да питаш мен ли? Не, не се друсам, братле.  Не казвай на майка за това. Знаеш каква е, ще се побърка.

Тодор поклати глава.

-           Ще пребягам до вас за да ти взема някои неща. Ще поостанеш малко в болницата. – Тодор направи пауза, защото се колебаеше дали да зададе въпроса, който го глождеше – Какво се случи?

-          Еба ли му майката. Излизах от входа. Почувствах се зле и след това се  свестих тук.

Тошко прилушено се засмя на констатацията. Тупна брат си премерено мъжки  по рамото и излезе от залата за реанимация. Половин час по-късно Тодор не само приготвяше бельо и лични вещи за Яким. Старателно претършува тристайния му апартамент. Докато ровеше из якетата на закачалката и всички шкафета, в главата му звучаха отново и отново думите на доктора – „ Имате ли сведения,  че брат ви използва, /пауза/, непозволени субстанции?” Не знаеше кое би било по-гадно. Да има брат наркоман, или брат с тумор в главата си. Не откри нищо смущаващо, освен един презерватив с отдавна изтекъл срок на годност във вътрешния джоб на изтъркано  кожено яке.

 

4.

 

Пет дни след злополуката на паркинга изписаха Яким. Нищо от купищата изследвания, които му направиха не сочеше към нещо страшно. „Явно хората просто припадат понякога.” – това беше мисълта, на която се крепеше избледняващия спомен за случката. Така или иначе,  понякога той  си припомняше за онези мигове на паркинга. За синкавите светлини. Как светът бе станал красив и ярък. И как след неопределено време всичко бавно потъна в мрак, все едно се бе вторачил в догаряща свещ. 

32 годишния ерген продължи живота си. С 12 часовите смени на бензиностанцията където работеше. Дните, измерващи се в трепетни очаквания на  месечни СМС-и за постъпления по сметката започнаха да се търкалят както преди. От време навреме Яким се чуваше с брат си, а  когато почивните дни им съвпадаха,  сядаха и на по бира.  В средата на лятото батко му  получи дългоочакваното си повишение. Вече разполагаше със собсвен офис като „Консултант клиенти” в представителството на  „Волво” в Силистра. Учудващо успяваше да продаде по един нов автомобил на всеки три седмици, а това само по себе си е грандиозен успех за това градче, което се състаряваше и обезлюдяваше в геометрична прогресия.

Яким гледаше телевизия и дояждаше последното парче от поръчаната за вкъщи  пица, когато чувството се върна. Бе десет и двадесет и пет вечерта на 17-ти октомври. Вторник.

 

5.

            Нямаше как да не разпознае същото, което бе изпитал преди 6 месеца на паркинга. Шкафовете в кухнята изведнъж станаха по-бели, а от раз 60 ватовата крушка, мъждукаща в  прашлясалия абажур светна като слънце. През щорите започна да нахлува синя светлина, макар отвън да се бе мръкнало отдавна. Яким с неохота откри, че е невъзможно да помръдне.  Почувства  полазваща тежест в дясната си  ръка. Сякаш по вените й не течеше кръв, а олово. Колкото и да се опитваше да задържи ръката с висящото от нея парче пица  пред устата си, тежестта надделя. Ръката, лишена от всякакъв волеви контрол се строполи на масата, парчето отхвръкна измежду пръстите, плъзна се по покривката и тупна на пода. Оловото пропълзя от лакътя към дясното му рамо и след това към ключицата. Яким усети че се накланя надясно. Щеше да падне от стола и не можеше да направи нищо за да се спре. Пред погледа му попадна  циферблата на закачения на стената кварцов часовник.  Стрелката на секундарника застина между отчетливите си електрически цъквания. Звукът на рекламната шапка  на „НоваTV” от телевизора се забави и премина в басов боботещ шум. Товарът нахлу в гърдите, а след това в главата му. Промъкна се и към лявата му ръка, слезе към стомаха и седалището му. Не. Нямаше да падне надясно. Тежестта изпълни тялото му равномерно. С отчетлив пукащ звук  дървените нитове на стола под него се счупиха.   „Това не е истина” – изломоти съзнанието на мъжа. Столът поддаде все едно бе жаба, размазвана от камион. Яким напразно очакваше да загуби съзнание. Вместо това смачка стола под себе си, а тялото му загуби битката с непреодолимия товар. „Просто не е истина” повтори сам на себе си.

 

6.

Едва дишаше. Поемането на глътка въздух означаваше да помести менгеме, поставено на гърдите му. За добро или лошо  съзнанието му продължаваше да работи. Неспособен да помръдне,  все така лежеше сред  останките от потрошения под него стол. Очите започнаха да го болят ужасно.

 В три през нощта започнаха повторенията на сутрешния блок на „Нова” от понеделник. В седем и десет, кухнята започна да се изпълва с дневна светлина.  Мобилния  му телефон започна да звъни в осем.  Яким беше първа смяна на бензиностанцията, но вместо да се яви на работа,  лежеше парализиран в кухнята.

 Започна „Здравей България”. Виктор Николаев пожела добро утро на всички зрители и анонсира акцентите в предаването. Дишането ставаше все по-трудно. Разговорите с гости преминаха в обичайните политически спорове. Сутрешния блок свърши с пожеланията на Виктор за хубава сряда на всички зрители. Нямаше представа колко глупаво звучи това негово послание.

 Някъде около обяд,  Тодор  придружен от един полицай и двама парамедици разбиха вратата на апартамента и намериха Яким така както бе паднал преди половин денонощие.

- Тук е! Жив е! – изкрещя Тодор, докато коленичи пред брат си. С треперещи ръце започна да опипва лицето на Яким.  Не знаеше какво да направи за да помогне.

 

             „Само не ми натискай  гърдите” искаше да му отговори Яким. Очите им се напълниха със сълзи почти едновременно.  Почувства облекчение, защото така успя да намокри очите си. Но по-важното бе, че го намериха.

            - Стой с мен, братле....- проплака Тошко.

 

 

 

ГЛАВА ВТОРА

 

 

1.

 

 

Борис влезе в офиса си както винаги с тържествена стъпка. Макар там да нямаше вече никой,    който да го посрещне. Изми чашката си  кафе от вчера, включи кафе машината „Аристон” и си направи еспресо. Вече нямаше кой да му сервира.

 Преди години бизнеса на Борис Симеонов се развиваше добре. Имаше  шестима служители, които пишеха евро проекти и още двама, които продаваха японски трактори „Янмар” на свободния пазар. Бе и сериозен вносител  на прикачен инвентар от Турция. Дори в офиса му се подвизаваха секретарка и чистачка. През последните три години обаче нещата тръгнаха стремглаво надолу. Наложи се сериозно да ореже бизнеса си. Дори  несретната счетоводителка Русева, експерт в подправянето на документи,  мислеше да прекрати договора си с „Агро България” ЕООД. Напълно обяснимо поведение на дребен мошеник, на който му се изчерпват триковете. Кредиторите душеха във врата на Борис и скоро щяха да го захапят с дела за просрочени дългове. Беше неизбежно, както и факта че денят щеше да  приключи с  поне две големи водки в бар „Москва”.

Борис се отпусна на ожуления си президентски стол. Пред него на бюрото лежаха като разхвърляно тесте карти жълти папки с досиета на клиенти и няколко червени пощенски плика –  предупреждения за последни предупреждения от кредитори. Мобилния на Борис изписука. Беше съобщение от оператора за неплатена сметка.

-          На майка ви в путката! – изпсува Борис и взе телефона в ръката си. Същото снапомняне за неплатена сметка  щеше да получи и жена му. И разбира се, Мария щеше да му се обади за да му напомни, че трябва да плати сметката. Обаждането не закъсня.

-          Боци, знам че си зает мило, ама сметката не е платена. – Мария отиваше на работа. Чуваше се дизеловото боботене на Фиестата й. – И пак много пари. Орежи малко разговорите на тези твои лентяи.

-          Знам! – просъска Борис. И излъга:

-          Моите лентяи работят с клиенти. Важно е да държат връзка.

 

Борис затвори телефона. Хвана лицето си в шепи и въздъхна. Беше лош човек. И го знаеше. Нямаше да мине много време преди жена му да разбере че бизнесът му е вече кух. Нищо чудно и да разбере за проститутките и подаръците под формата на последни  модели смартфони на изплащане.

 

2.

 

Мария спря колата си на паркинга пред дома за стари хора. Взе си кафе без захар с двойна сметана от автомата. После внимателно отвори тежките портални врати.

 Беше директор на това заведение и се бореше със зъби и нокти да запази втория си мандат. Не защото беше важно да подобри рекорда на предишния адиминистратор. Тя обичаше работата си. Радваше се на огромно одобрение от страна на социалните, но по-важното беше, че всички в дома я харесваха. А що се отнасеше до похотливите дядовци- наричаха я „Мамашка”. Мария Симеонова имаше кредо в главата си. Наричаше го „Старците са големи деца” И беше безумно права. За две години  беше успяла да защити няколко проекта за модернизация, както и спечели награда за „Най-добър старчески дом за 2016”. Нещата вървяха учудващо добре.

Пред кабинета я посрещна секретарката й. 23 годишната Кремена, дебеличка девойка на специализация.  Носеше разпечатан плик в ръцете си:

-          Доктор Раев каза да му са обадите.  Прати и това.

 

3.

 

-          Вальо, как да стане? – Мария все още не си бе допила кафето, а вече водеше половин часов разговор. – Ако това момче умре тука, ще ме разкатаят.

По телефонната линия се чу дълбока въздишка.

-          Моля те просто за услуга. И не. Няма да умре. Нека го преместим при тебе за две седмици. После ще го приберем обратно.

-          Надписал си процедури, нали? – тихо запита Мария.

-          Знаеш какво е при нас. Чакаме и одит

Мария кимна на празната стена срещу себе си, докато държеше слушалката между рамото и главата си.

-          Да, знам. Но прати ми досието му.

-          Ще ти пратя копия.

-          Не. Искам всичко.

-          Добре – съгласи се Раев – След малко ти пращам близък на момчето. Брат му. Малко е рязък, но е разумен.

-          Разбрах.

Мария затвори телефона  с яд. Все още не можеше да изкупи греховете си за небрежно направена диагноза преди 7 години. Тогава Раев я беше покрил. И все още използваше този коз. Въпреки че нямаше моралното право. Но тя се чувстваше виновна. Главно пред себе си.

 

4

Линейката  без сигнална система с Яким на борда  пристигна пред вратите на „Спокоен дом- Силистра” привечер на 18-ти октомври. Мария лично посрешна неканения гост, заедно с двете дежурни сестри и санитарите. Тодор се появи минута по-късно с личния си автомобил и ефекен дрифт на паркинга. 

-          Хей, защо местите брат ми в старчески дом? – изкрещя той, докато стоварваха Яким.

Мария се бе подготвила за това:

- Вие сигурно сте брат му. Аз съм....

- Брат ми трябва да е в болиница, тъпа путко....-изрева Тодор докато крачеше с едри стъпки към линейката – не в старчески дом.

Лицето на Мария пламна от тревожност:  

-          Моля ви, господине....ще ви обясня.

Тя така и не разбра как бе обградена от двете сестри и един санитар. Имаше реална опасност да бъде нападната от обезумелия близък.

-          Моля ви-повтори тя- нека поговорим. Брат ви е в безопасност. Много ви моля....

Тодор се спря на метър от Мария и на нишка от това да счупи нормалността. Изгледа как отнесоха брат му на количка във вътрешността на старческия дом. След това обърна поглед към молещата му се за спокойствие жена.

- Моля ви – потрети Мария. – Нека поговорим.

Тодор кимна. Беше труден ден. Обадиха му се, че брат му не се е явил на работа. Разби вратата на апартамента му.  Намери го,  лежейки като зеленчук насред кухнята. Никой не знаеше какво му има, а сега го местят в старчески дом. Едва ли крясъците и насилието щеше да помогнат.

 

 

5.

 

Мария и Тодор прекараха доста време в кабинета й. Тя се опита да му обясни и за нейно учудване...той разбра. Както й беше казал Раев, Тодор бе разумен човек. Разбра за надписаните изследвания. Но най-вече разбра, че брат му сега се намира под наблюдение не по-малко добро от това в болницата.

-          Какво му има? – зарови лице в дланите си Тодор.

-          Прочетох картона му...и нямам никаква представа – отговори спокойно Мария. И си позволи да добави – Не съм сигурна, че има някой, който може да отговори на този въпрос.

Телефонът й иззвъня. Беше съпругът й. Борис. Тя отказа разговора.

-          Елате утре сутрин. А ако искате да останете при брат си....ще ви намерим стая.

Тодор поклати глава в знак на съгласие.

-          Ще остана с него. Та той си няма никого, освен мене.

Телефонът на Мария отново иззвъня. Тя отново отказа разговора.

-          Разбирам.

 

6.

 

Дишането бе все така тежко. Но някак си по-поносимо. Яким осъзнаваше, че го разнасят напред назад. Първо го качиха на носилка. Изнесоха го от апартамента, после в линейката. Пренесоха го в спешния център. Задаваха му въпроси. Тошко беше с него. Питаше го дали чува. Яким искаше да изкрещи. Но можеше само да изцъкли погледа си. И това болеше. Как никой не разбираше какво искаше да каже? Как никой не разбираше какво му има? Но едно беше ясно. Не халюцинираше. Помнеше много добре как столът се счупи под него. Помнеше светлините и застиващата стрелка на стенния часовник. Помнеше всяка секунда -  от момента в който ръката с пицата в нея падна на масата, до този момент – намиращ се в зелена стая. Навън се бе стъмнило.  Яким болезнено си пое дъх отново. С тънко скърцане вратата се отвори. Някой влезе. „Братле, ти ли си?” . Да. Той беше. Яким го усети по стъпките. След миг лицето на Тодор се появи над него. Очите му бяха безкрайно тъжни. Тошко постоя така за малко, зави брат си с оделото и после се отдалечи. Чуха се скърцания на пружини. Брат му щеше да спи някъде близко до него.  Никога през живота си Яким не бе заспивал толкова спокоен, толкова благодарен и толкова безмълвен.

Тодор зави брат си и легна на кушетката до него. С тревога броеше вдишванията му. Притесняваше се в един момент просто да не спрат. Но те не спираха. Яким сякаш си поемаше дъх от дълбините на далечна пещера. Равномерно и бавно, уморено, но същевременно успокояващо. Тодор се унасяше. Скоро заспа дълбоко и безпаметно.

 

 

7.

 

Мария Симеонова се прибра от работа дълбоко изтощена. На всичкото отгоре на вратата я чакаше Борис, който нервничеше, че няма нищо за ядене. Направи му яйца по панагюрски, глътна два аспирина, изкъпа се и легна в дневната. Нямаше никакво намерение да обслужва сексуалните интереси на подпийналия си съпруг. Дори не си направи и  труда да го запита дали е платил телефонната сметка. Спеше й се. Особено след изнудването на Раев днес. Мария заспа с дистанционното на телевизора в ръката си, по хавлия на дивана.

 

 

ГЛАВА ТРЕТА

 

1.

 

Яким възвърна контрола върху тялото си  в три след полунощ на 18-ти октомри. Всичко дойде с безкрайно дълбоко поемане на въздух. Като с щракване на пръсти всичко  тутакси олекна. Ръцете му бяха отново ръце, краката отново крака. Но най-важното - можеше да диша дълбоко. Яким изрева:

 

-          Помощ!!!! .

 

Тодор панически скочи като пружина от кушетката и малко остана да  забие главата си в нощното шкафче.  Отне му почти минута за да разбере какво се  случва. В сумрака видя брат си седнал в леглото. Яким гълташе  въздух тежко и бързо.  

 

-          Боже Господи- промълви Тодор. Не знаеше дали да се чувства ужасен или зарадван. В стаята нахлуха дежурната сестра и един сънен санитар. Крясъкът ги бе вдигнал по тревога. „

-          Момче, добре ли си? – попита сестрата, която изглеждаше като статуя на буда с бяла престилка

Яким кимна и с очи потърси брат си из тъмното помещение.

-          Ще се обадя на шефката. Тя трябва да знае – обърна се сестрата към Тодор. Той само поклати глава я изпрати с очи. Олюляващия се санитар я последва.

 

2.

 

През следващите минути Яким трескаво обясни на брат си всичко, което бе преживял през последните 24 часа. За оловото в тялото си и че бе строшил столът под себе си благодарение, на това усещане. Тодор го слуша мълчаливо и не го прекъсна нито веднъж. Яким приключи разказа си и в стаята настана напрегната тишина. Дали Тодор му вярваше? Стараеше се да бъде убедителен, но в същото време съзнаваше колко налудничево звучи всичко това.

-          Да – най-накрая продума Тодор – Видях счупения стол, но въобще не обърнах внимание на това. Ти лежеше безпомощен....

-          Трябва да отидем вкъщи! – прекъсна го Яким. Слезе от леглото и се огеда. Беше само по болничен халат

-          Сега ли? – сбърчи вежди Тошко

Яким само кимна.

-  Ако съм прав никой в никоя болница, или пък тук, не е в състояние да ми помогне. Нещо друго става...

Тодор сведе глава за момент, претегляйки аргументите на брат си срещу загрижеността към здравето му и здравата логика.

 

3.

 

Във фоаието дежурната сестра се опита да ги спре, макар да знаеше че няма как да го направи. Яким нахлузи някакви бели кожени чехли и двамата мъже тръгнаха през паркинга към колата на Тошко. Навън беше доста студено и малкия брат потрепери зиморничево. Бяха на няколко метра от астрата на Тодор, когато бяха заслепени от приближаващи се фарове. Тракащата Фиеста на Мария закова пред тях със скърцане на спирачките.

-          Къде си мислите че отивате? – почти извика Мария излизайки от колата си. Беше с некадърно свита опашка зад главата си и по домашен халат.

-          Трябва да се прибера вкъщи за малко. – обясни Яким.

-          Не. Без такива – махна с ръка директорката – и дума да не става. Трябва да стоиш тук, под наблюдение.

-          Вие не разбирате....започна Яким, но се стресна  от злият, почти нагъл тон на брат си:

-          Той дори не трябва да е тук. Игричките които вие, докторите си играете, не ни засягат.

Това беше удар под кръста. Мария нямаше аргументи с които да се противопостави. Яким продължи:

-          Просто искам да видя нещо за няколко минути. След това ще се върнем тук.

Мария помълча за няколко секунди с длан, опряна на челото си:

-          Добре, но ще дойда с вас. Аз съм лекар. Ако пак получиш такъв....- Мария търсеше верния термин в главата си - ......пристъп, поне ще съм наблизо.

Двамата братя се спогледаха за миг. Тодор махна с глава по посока на колата си.

-          Качвай се.

Мария набързо паркира колата си и се качи при двамата братя. С глух тътен моторът на опела на Тошко запали и те потеглиха към апартамента на Яким. Нямаше как да забелжат, че от близката пресечка бяха наблюдавани от чифт очи в тихо работещ на празен ход автомобил.

 

4.

 

Докато пътуваха по пустия булевард, Яким разказа на Мария за своите преживявания. И за стола. Шибания стол. Тя го гледаше с неприкрито съмнение, изписано на лицето й. А зараждащите се от възрастта леки бръчки засилваха впечатлението още повече.

-          Това е лудост. Абе ти да не се друсаш? – най-накрая попита тя.

-          Ще ми се да беше така – изпъшка Яким и погледна назад към Мария. Тя се вгледа в очите на пациента. Не припозна в тях наркоман или психично болен. Видя само силно безпокойство, граничещо с панически страх от неизвестното.

-          Мили боже – каза Мария на себе си и се отпусна на облегалката на задната седалка.

 

5.

 

Тримата в крачка изкачваха стъпалата към площадката на втория етаж, където се намираше апартамента на Яким. Брат му бръкна в джоба на дънките си и извади ключ

-          Смених патрона вчера. Нали трябваше да разбия вратата.

Яким пое ключа в дланта си. Ръката му бе изпотена и леко трепереше.

Скоро се изправиха пред  светло кафявата метална врата, която с монтираната си шпионка, приличаше на зловещ циклоп. Яким отключи. Щракването проехтя в междуетажното пространство. Яким влезе първи, колебливо следван от спътниците си. 

 

6.

 

„Не е зле за ергенска бърлога”, помисли си Мария, оглеждай коридора. Закачалка, на която висяха няколко якета, Шкафче за обувки и етажерка с няколко дебели книги с твърди корици. Осветлението идваше от стенна лампа с монтирана енергоспестяваща крушка, която хвърляше недостатъчна и  дразнеща бяла светлина. Наляво и напред имаше две врати. Яким, последван от брат си поеха надясно и влязоха в кухнята. Малката постелка пред мивката беше събрана в ъгъла. Парчето пица все още лежеше на пода, но върху него си личеше стъпка от обувка. Вероятно на някой от парамедиците. Яким обиколи масата и клекна до стола. Брат му клекна до него.

И най-мрачните съмнения на Яким се потвърдиха. Столът се бе счупил от тежестта му. Масивните крака се бяха разтворили по диагонал, а разпънките, които тряваше да държат краката фиксирани, бяха станали на парчета. Мария надникна зад рамото на Тодор и закри уста с шепата си.

 - Майко мила – прошепна Тошко – та този стол може да издържи поне двеста килограма.

 - Да. Дори и повече – примясна Яким. – Действително се чувствах, много, много  тежък. Интересно защо обаче тези, които ме качваха на носилката си ме вдигнаха без проблем....

С пъшкане Тодор се изправи. Яким все още оглеждаше дървените останки.

Взе едно от счупените парчета на разпънките на стола и започна да го оглежда.

- Брат? – попита Тодор. – Братле, какво е това?

Яким се обърна по посока на гласа на брат си и скочи като убоден. През щорите на кухнята започна да нахлува ужасяващата синя светлина.  Мария гледаше към прозореца като хипнотизирана. „Те я виждат.” Помисли си той. 

 

7.

 

Яким се опита да каже нещо. Вместо това чу как дъхът на брат му секна Тошко издаде сподавен къркорещ стон. Все едно невидимо въже го бе стегнало за гърлото. Очите му започнаха да се обръщат нагоре, сякаш искаше да проследи с поглед въображаем самолет, който прелита над главата му. 38 годишния мъж падна назад като талпа. С глух удар главата му срещна ламинирания паркет и отскочи от пода като медицинска топка.

 

-          Мар....-Яким не можа да довърши. Бе твърде късно. Мария забели очи и започна да пада, завъртайки се наляво. Халатът й се разтвори и жената се строполи като в танц с недодялана хореография.

Този път тежестта тръгна директно от двете  стъпала. За миг стигна до кръста   и краката на Яким се подкосиха.  Той падна на колене. Оловото се изкачи по гръбначния му стълб. Тежестта натискаше тялото му напред с непреодолима сила. Подпря се с юмруци на пода в поза партер. В дясната му ръка изкрещя болка. Все още държеше в дланта си парчето от стола. Гръбнакът му започна да се огъва. Имаше усещането, че върху гърба му се качваше слон. Мускулите в ръцете му трепереха от напрежение, но губеха битката. Лактите му се огънваха навън и не след дълго се предадоха. Яким бе притиснат към пода, като в огромна хидравлична преса. Както и преди животът се сведе до режим на оцеляване, а режимът на оцеляване до борба за всеки кубичен сантиметър въздух.

 

8.

 

В малкия кухненски бокс времето като че ли спря да съществува. Цъкането на кварцовия часовник идваше като от отминала епоха. Яким не можеше да знае дали Мария и Тошко са в съзнание. Не можеше да помръдне главата си, която лежеше долепена към пода лявата й страна. Сякаш  се опитваше да разбере  дали ламинирания паркет има някакъв пулс. Погледът му сочеше към рамката на вратата и към коридора, но частично се закриваше от глезена на Мария, обут в син чорап на тънки зелени ивици.  С лек скърцащ звук входната врата се отвори бавно. Те така и не я бяха я затворили на влизане.

В апартамента пристъпи някой. Яким все още не виждаше кой. С плавна стъпка в рамката на вратата се появи силуета на  Антоанета. Бабичката от отсрешния вход. Яким я разпозна по разкривената походка.

 

-          Ох, моля ви....не ставайте – тихо се изкиска тя, докато вървеше бавно към кухнята. – Не един, а цели три. Защо никой тук от вас не спи?

Последва още по-продължително фалцетно кискане. Бабичката се приближаваше към кухнята. Яким с ужас установи, че с всяка следваща стъпка Антоанета все по-малко приличаше на себе си. Дори все по-малко приличаше на човешко същество. С всяко движение тя се прегърбваше, а в очите й се появиха ярко червени пламъчета. По някаква странна аналогия, Яким ги оприличи на лампички на включен бойлер.

 

9.

 

            Нещото, което би трябвало да е Антоанета застана на прага на кухнята и победоносно огледа разхвърляните на пода тела. Изсумтя тихо, сякаш си говореше на собствен нечленоразделен език. След това се усмина широко. Зад дълбоко напуканите устни се разкриха подредени на два реда тънки като игли зъби, а между тях като гърчещ се червей се провря месест кафеникав език. Съществото изсумтя още няколко пъти и побутна с крак главата на Мария.  След това отново се изкиска. Яким искаше да изкрещи от ужас. Молеше се всичко това да е кошмар, макар да знаеше че не е. Вече не можеше да види съществото, но можеш да проследи сянката, която се местеше по пода и чуваше с едното си ухо стъпките. Главата на Яким попадна в сянката на.... нещото.

 

-          Мислех да наказвам само теб, но имаш ти приятели навред – изкиска се с тънък гласец тя. – Колко тъжно, колко скоро...... – чу се сумтене. Съществото се опитваше да намери верните думички -  премазан си отново.

Последва още по-дълбоко и по-силно сумтене.

 

-          Котенцето ми премаза с твоята кола, сега ще те сполети същата съдба.

 

Този път кискането продължи доста дълго. И по-силно от преди. Яким веднага разбра за какво говореше дъртата вещица. В главата му нахлуха спомени. 

 

-          Приятели добри доведе тук– съществото се изсмя пронизващо – не могат да поемат те сулук. Хи-хи? Хи – хи!

 

Движение привлече погледа на Яким. Зад касата на входната врата се показа глава. Мъж на средна възраст, по анцунг и суичър плахо пристъпи в коридора, стъпвайки на пръсти. Яким не го виждал никога в живота си. Но знаеше, че който и да е той...бе единствения им шанс за спасение. Мислите му изведнъж секнаха, защото тежестта върху тялото му започна да нараства. Бързо и силно.

 

10.  

 

            Лявата ключица на Яким се счупи и костта проби кожата . Болката изтрещя в главата му, но той дори не можа да извика. Намиращия се пред очите му глезен на Мария потрепери в конвулсия.  Вещицата премазваше и нея. „Братле”....помисли си Яким....

 

-          КАКВО СИ ТИ БЕ, МАМЕТО ТИ МРЪСНО.... – Гласът на Борис Симеонов проехтя из потъналия в тишина апартамент. Държеше над главата си първата му попаднала книга от етажерката в коридора.

Съществото обърна глава по посока на вика. Точно навреме, за да посрещне с челото си стоварващото се луксозно издание на „Речник на чуждите думи в Българския език” на издателство „Гарбофф” от 2001-ва година. От удара ченето на вещицата хлопна като врата на долап, а измежду устните й рукна черна и гъста като катран кръв. Яким почувства неимоверно облекчение. Тялото му стана леко като перце. Надигна глава и видя как непознатия мъж отново замахва с книгата  към главата на вещицата. Но закъсня. Антоанета протегна ръцете си напред и Борис  се свлече на пода като стара  сграда, която току що бяха детонирали.

            Яким успя да се изправи на колене, замахна с все сила и заби парчето дърво, което стискаше в десния си юмрук във врата на вещицата. Съществото зейна уста и изпищя като яре на заколение. Мъжът затисна тялото й със своето и продължи да натиска парчето дърво още повече в плътта на вещицата. Събори я на пода и стовари цялата си тежест върху парчето дърво. Виковете на Антоанета се превърнаха в хрипове, когато дробовете й започваха да всмукват повече кръв, отколкото въздух. Яким не спираше да натиска докато не се увери, че тялото на Антоанета  под него е напълно безжизнено. После се просна по гръб и заспа от изтощение.

 

 

 

ЕПИЛОГ

 

 

1.

 

Яким така и не можа да изтрие от главата си спомена за онази мразовита януарска сутрин на 2105-та, когато потегляйки от паркинга бе смачкал свитото пред предната лява гума малко котенце. Не беше виновен, нямаше как да знае. Но можеше да предотврати това.

Бяха минали почти две години от ужасяващите сини светлини и вещицата. Отвреме навреме ключицита го наболяваше,  сънуваше кошмари, но това бе всичко. След кървавата развръзка Борис, Тодор, Мария и Яким се бяха възстановили напълно. Поне на повръхността на психиката.  Случаят бе засекретен от ДАНС, а всички трябваше да подпишат клетвени декларации за пазене на държавна тайна. Яким продаде апартамента си, защото не можеше да живее повече там. С парите от продажбата си купи малка виличка в  намиращото се на 15 километра от Силистра село Богорово. С помощта на брат си успя да стегне вилата и я превърна в уютен дом, където живееше с ангорката Мая и жълтия лабрадор Спас.

Тодор се разви в работата си. Преместиха го в представителството на „Волво” във Варна, след това в София. Брат му обаче напусна и това бе правилно решение. Сега работеше в Инголщат за „Ауди”. Два пъти в годината се прибираше в България за да навести брат си и майка им.

Мария разбра за проваления бизнес на съпруга си. Бракът им почти не се разпадна, но Борис бе спасил живота на всички им. В онази злополучна нощ бе решил да проследи жена си до работата й, защото я ревнуваше. След като бе видял как  жена му се качва в кола с двама непознати мъже подозренията му бяха станали почти неопровержими. „Видяхте ли? Ревността може да бъде полезна” – бе заявил Борис на едно от събиранията им в Богорово.

 

2.

 

-          Наздраве за най-добрите – провикна се Борис, тържествено вдигнал бутилката „Шуменско” над главата си. Пак беше направил главата.  Пластмасовия стол под него се огъна.

 

-          Гледай да не паднеш – скасктри го Мария, докато сервираше салатата.

 

-          Хайде наздраве да е - Тодор вдигна бутилка за тост от барбекюто. Обръщаше македонските наденици и се потеше над скарата. – Братле, идваш ли?

 

-          Ей сега идвам – каза Яким, провесвайки се  през прозореца на вилата– само да довърша. Четеше криптираното писмо, което бе пристигнало преди няколко минути.

 

 

 

           „До новоназначения щатен сътрудник Яким Стойчев”.

 

 

Лице на 25 години е прието на 28.08.2019г в  МБАЛ – Габрово с тежест и познатите сиптоми. Моля явете се незабавно. Лице за връзка – Владимир Тихомиров

 

 

 

 Навън се чуваше глъчка. Спас лаеше. Борис Пееше „Не сме светци”  по собствения си фалшив начин. А Тошко и Мария се превиваха от смях.

 




Тагове:   разказ,   чувството,   хорър,   вещици,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: brix
Категория: Други
Прочетен: 309097
Постинги: 106
Коментари: 265
Гласове: 519
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930