Под полюшващите се клони на дунавския парк. На пейката седеше старец. Със сламена шапка. Избръснат, с бледожълта ризка на бледорозови раета. С тъмен панталон. С ръб. С бели чорапи и черни отворени обувки. Държеше старо руско радио в кафяв кожен калъф. Слушаше музика. И се поклащаше в нейния ритъм. Гледаше някъде напред. В миналото си. И не бързаше за никъде. Просто слушаше музиката.

Спрях се. Запитах се. Накъде бързам? Да променя света? Да платя дължимото? Да настигна другите? Да изпреваря? Да направя от детето си вундеркинд? Да взема съпруга си от работа? Да не закъснея? Да съм в час? Да съм на място? Да съм аз? Да прегърна бъдещето? Да не изостана?

Повярвайте ми, онзи старец имаше всичко.  В две 1.5 волтови батерии.