Просто такива неща стават

„Опитай се”. Изключително добро предложение. Подтик с елемент на внушение, че някой друг вярва в теб безрезервно, но в определени граници. Реплика, лишена от смисъл, но достатъчно мотивираща. В конкретния случай обаче това бе реплика, произнесена от самият мен, предназначена за самият мен, но без да съм разлепил устните си.

        И за първи път, поне доколкото си спомням, се въздържах. И в момента, в който преглътнах себе си, в мен се прокрадна тихото, но натрапчиво чувство, че ще съжалявам за това. Естествено, потвърждението дойде доста по-късно, само за да затвърди хипотезата, че изневериш ли на себе си, те чакат безброй главоболия. И угризения. От тези, които вкарват тийнейджърите в лудниците.

        Така че опитах се да не я шамаросам. Въздържах се. Макар в главата ми да се прожектираха кадри как кухата й глава полита, абсорбирала кинетичната енергия на лявата ми длан. Сигурен съм, че погледът ми я пробиваше, но това едва ли имаше значение. Стоях на прага на входната врата на безличното жилище, носещо белезите на дългогодишното й безумие.

На закачалката висяха захабени детски дрешки. Старо якенце от полиестер, плетена жилетчица и тъмнозелена шапка с ушанки и връвчици. Можех да напиша името си, избърсвайки прахта от ламперията.

        Въздъхнах, колкото да се отпуша. В стаята по протежение на коридора вдясно знаех, че лежеше безжизненото тяло на детенцето, чиито дрехи висяха като сирачета на закачалката. Иконите на различните светци ме гледаха от различни по големина рамки, окачени на пирони, забити брутално на стохистични височини по стените. Лудница.

        Дръпнах от цигарата си. Натрупаната сгур увисна и се отлепи. Пропътува метър и седемдесет и се сгромоляса на старият мокет в коридора. А филтрираният дим отправих директно към обвития с тънки паяжини текстилен абажур, мъждукащ в средата на коридора. Мъглата на тютюневия канцероген изписа призрачен кръг около четирдесет ватовата крушка. След това погледът ми се спусна бавно върху жената, убила детето си.

        Нарочно избягвах погледът й. Искриците религиозна лудост и абсистенция от реалността... трудно ми бе да възприема, че една майка може да ги надроби такива.  Изкашлях се и с дрезгав глас заповядах:

-         В ъгъла.

Жената се подчини. Но все така ме пробождаше с лудия си предизвикващ поглед, който упорито отбягвах. Ако законът ми даваше власт бих я убил. Бих дръпнал спусъка на Беретата и с научно любопитство и садистично удоволствие щях да наблюдавам последствията на стълкновението между тапицираният й череп и 4.5 милиметровия куршум. Като урок по физика, съчетан с дисекция на жаба в час по биология.

        По стълбите се чуха приближаващи стъпки. Пясъкът, натрупан през месеците непочистена междуетажна площ скърцаше под краката на колегите ми. „Ето ги и тях”, казах си, довършвайки цигарата.

Обърнах се точно навреме за да приветствам с бледа усмивка кръгловатата физиономия на Колев. Както винаги, той бе на линия. Във вторник. По никое време. Служител, чиито емоционални рецептори отдавна бяха зловещо закърнели до степен в която нищо човешко не можеше да го трогне. Разбирах го, но със сериозна доза резервираност.  В началото потръпвах, когато го виждах. Сега...просто бях претръпнал.

        - Къде е трупа? – попита ме тутакси. Автоматично посочих вратата на стаята. Просто гледах да отпратя този човек по местоназначението му. Той знаеше какво да прави. А това, което правеше никой не смееше да заснеме. Дори и с мобилен телефон с ниска резолюция. Двама младоци последваха Колев. Учтиво им направих път, докато в съзнанието ми изплува мисълта, че допреди няколко часа този апартамент бе като хилядите други светещи прозорчета в мразовитата ноемврийска вечер. Свещички, чакащи да изгаснат.

        Белезниците щракнаха. Изведоха убийцата от бърлогата й.   Цигарата сама изгасна между пръстите ми. Оставих Колев да върши мръсната си работа, докато главата ми се тръскаше на всяко стъпало. От умора, гняв, невъзможност. Някъде между третия и втория етаж изпуснах изгасналия фас.  Над мен осветлението изпод старите плафони, очертаваше дългата ми сянка по стария  зеленикав латекс.

////////////////////////////////////////////////////

Климатикът свистеше в тесния кабинет. Струята топъл въздух подвиваше лист в една от папките натрупани на бюрото. Показания, самопризнания на наркоман, разбил маза преди няколко години. Васо. В момента, доколкото знам, се намираше в сливенския затвор. Запалих и отпих от нескафето в пластмасовата оранжева чашка. Горчиво и с онзи странен аромат на заместител. Който си остава с часове и напомня за себе си с всяко преглъщане.

        Рапортът ми бе готов. Кулминацията на един погубен човешки живот се бе превърнал в няколко листа, преминали през стар матричен принтер. Чувствах се зле. Преглъщах трудно. А не трябваше. В такива моменти обичах да извиквам в главата си филмчето, в което жена ми отмяташе косата си, стегната в домашна опашка, и ми казваше, че това е само работа. Какво ли знаеше тя. Но бе права. Станах бавно и изпъшках. Хвърлих рапорта, закрепен с телбод върху бюрото на оперативния. И си тръгнах. Исках да спя.

Гледах тъпо и блуждаещо в друсащия се надпис „Тук не се пуши” изпраскан на капака на жабката на жълтата „Фабия”. Бакшиша до мен смърдеше на пот, но пък аз си миришех на водка. Исках да изстискам съзнанието си от всичко. Всичко човешко. Прибрах се достатъчно късно за да изгледам вечерните новини, но и достатъчно рано за да си налея нова водка, голяма част от която разлях по покривката на масата. Жена ми ме гледаше със скръстени ръце и ужасяващ поглед. Въздъхна тихо и затвори вратата на спалнята, оставяйки ме да се опиянча достатъчно и може би, само може би, да падна в банята и да си счупя врата.  В главата ми продължаваха да се въртят картините на застиналото в гърч детенце, както и на уплашените погледи на жените. Явно водката не помагаше. Проснах се на дивана, пуснах телевизора и изгасих лампата. Запалих цигара. И се загледах в стената. Поредната доза водка премина през гърлото ми без да причини познатото парене.

Протоколът беше доста лаконичен и ясен. Както отива на един протокол. 43 годишната Гергана Димова имаше 6 годишно момиченце и 30 икони на деви, светци и всякакви изчанчени путки майни. Два бидона грижливо събирана светена вода и кръстове, колкото  гробището в Нормандия. Религиозно обременена до степен на фанатик. А детето, Мария Димова бе диабетик по рождение. Не инсулинозависимо. Получава криза в ранния следобед във вторник. Вместо да се обади на Бърза помощ, г-жа Димова събира приятелките си от църквата за да се помолят на бог да я излекува. И той го прави. Както си знае.

Довърших водката и се запътих към банята. С риск да падна и да си счупя врата. Изпсувах тихо, блъскайки се в стените на коридора. И прекарах половин час под струята вода в банята, повтаряйки бавно полугласно…”Защо”? Знаех много добре какво щеше да се случи. Прокуратурата нямаше да повдигне обвинение в убийство. Защото  просто такива неща стават.