Светът бе реципрочен. Прост. Както винаги. Истински, но на обратно. Както би се чувствала удавена риба, мечтала за бели дробове. Зелената трева се бе превърнала в кафяв килим. Допушвах поредната си цигара. Зад мен мен бе нищото. Пред мен - същото такова. ДеХавелантът се крепеше на едното си крило. Килнат. Зловещо изкривен. Единият му мотор бе почти под вода. Чудех се как все още бе на повърхността. Както и съзнанието ми.
Изгледах остро преминаващия покрай мен пожарникар. Сякаш той бе виновен.  А бе свършил работата си. Зад него димяха останките на домът ми. Дебелите греди, които крепяха покрива съскаха в пушечната си самота. Овъглени колони, подпиращи северното кристално небе. Знаех, че пластирната изолация щеше да подхранва огъня още дълго, макар мръсната пяна да го задушаваше.
Примляснах бавно. Силата на въображението е голяма работа. Усмихнах се. И се обърнах. И избрах да повярвам, че нищо от това го няма. Което не бе далеч от истината.