Под поклащатите се сенки на старите липи. На избеляла пейка с избеляла шапка седеше старец. С уморени очи и изморено тяло.  Бушуваща душа в ръждива клетка. Очи, блуждаещи в пространството. Екран на кино, прожектиращ откъси от стари филми с драскотини.  Набръчкани уста, стиснати в полу усмивка. Спомен за отминалите дни, приседнали на пейката на губещо се настояще.  Леко трепереща ръка – признак на мозъчна интерферентност.  Стар часовник, отброяващ времето до неизбежното. Детска глъч, която се почти не се и чува.  Ненатрапчиво спокойствие, граничещо със самота. Старецът стоя така известно време. Отмерено с часовникът с пружина. Взе бастуна си, изправи се. И бавно тръгна по алеята. С помощта на дървения си приятел.  

Под поклащатите се сенки на старите липи. Изпратих с поглед този старец.  В ненатрапчивото му спокойствие, граничещо със самота.  Куцащо ръждиво тяло. Клетка. На бушуваща душа.  След минутка ще прибера тефтера в чантата.  Свидетел на отминаващото време.  Времето, което се отмерва от същия часовник на пружина, натегната от младостта. И докато се изправях си помислих. 

Че някой ден. След години. Ако пружината все още има сили.  Ще приседна тук. На избеляла пейка. Ще разтворя страниците на този вече стар тефтер. И ще си припомня този ред на мисли,  които пиша в този ден.  И ще забода поглед в празното пространство.  И ще си спомня за този майски ден. Очите ми ще прожектират стари филми.  Филми за малките неща.  Моменти, които така лекомислено пропускаме, когато пружината е натегната от младостта.