Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.07.2008 20:58 - Причина за смъртта
Автор: brix Категория: Други   
Прочетен: 1674 Коментари: 1 Гласове:
0



Той бе от онези хора, които никога не забравяме. Като зевзеците, които срещаме по опашките в магазина или някой забележителен стар приятел. Тези хора някак си се загнездват някъде в паметта и понякога се присещаме за тях. В определени ситуации. Такъв бе и той. Казваше се Страхил Митев.  Един поприсвит  седемдесет и три годишен мъж, който незнайно как винаги изглеждаше спретнат и подреден във всичко, което правеше. За първи път го видях, когато влезе в кабинета ми. В черен костюм, протъркан тук там, с бомбе и бастун с махагонова апликация, като последния явно бе повече аксесоар отколкото средство за придвижване.  И снежно бяла кърпичка, показваща се в триъгълната си симетрия от джобчето на сакото му. Влезе, свали шапката си и седна на болничното легло. Подпря бастуна си и ми се усмихна широко. Сивите му очи грееха, но осъзнах това много по-късно връщайки се към първата ни среща. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде здравната си книжка. Искаше да му стана личен лекар.  Явно бе планирал всичко. Според правилника два пъти в годината пациентите имат право да сменят лекарите си. Той бе дошъл в първия ден от разрешения декемврийски период.  Но до днес не ми е ясно защо избра точно мен- млад неопитен  лекар, който тепърва трябва да се доказва в гилдията на хиените в бяло.

            Използвах случая за да му направя един общ преглед. Старецът бе в чудесна за годините си форма. Кръвното му налягане бе като на космонавт – 120/85. Страхил си призна, че пуши и от време навреме си пийва. Разбира се, направих дежурната си крива физиономия, с която исках да покажа на всеки пациент, че това не е добре, но все пак това си е техният живот, в който аз не мога да се меся. Затова си позволявах единствено изкривеното лице.  Амбулаторният му картон беше чист от сериозни заболявания и старчески изменения. Преслушах белия дроб, назначих една кръвна картина и туморни маркери за всеки случай. От старите хора можеш да очакваш някое грозно заболяване, да направят някой инсулт или ракът да ги погне.

            На излизане от кабинета го спрях и запитах защо иска да смени личния си лекар. Беше ми много любопитно. Старецът бе в добро здраве и нямаше причини да се оплаква от лекарското обслужване. Той си сложи небрежно бомбето и докато отваряше вратата каза нещо неразбираемо, което сега след всичките тези години вече не си спомням.     Ден по-късно получих резултатите от изследванията.    Дори хемоглобинът бе в нормите, което бе повече от странно.  За стар пушач.  А що се отнася за маркерите тестът бе повече от озадачаващ. Звъннах в лабораторията за да потвърдя дали не е станала грешка. Все едно гледах резултатите на двадесет годишен спортист.  Прибрах ги в новооткритото му  досие и забравих.  Като всички останали пациенти, които ми се водят, но които много рядко се налагаше да идват при мен. Но този случай бе малко по-различен.

            След няколко седмици дядо Страхил ми се обади по телефона. Искаше домашно посещение.  Уговорихме се за седем и половина сутринта в събота. Не пожела да ми каже дори какви са причините. Имаше право да изисква домашен преглед при съответната такса.

            Живееше в стара четириетажна кооперация, близо до центъра на нашия малък град.  На третия етаж. В ляво.  От онези блокове, строени по време да дълбокия комунизъм в неговия тухлен период.  С набухналата като юфка мазилка на стълбищата и избледняла блажна боя в зелени и бежови краски. С ламаринените пощенски кутии, поогънати от хулиганските прояви на тинейджърите в ранната демокрация.  И неизбежната смесена миризма на нафталин и застоял въздух, процеждаща се под боядисваните десетки пъти входни врати. Там живееше той. Също като останалите стари хора, които сигурно се събираха на импровизирана седянка пред блока привечер, а единствената кола паркирана отпред бе една стара жигула отдавна свалена от регистрация. 

            Отвори ми още на първото позвъняване. Сякаш ме чакаше на вратата.  Облечен в сив спортен екип, който ако щете ми вярвайте много му отиваше.   Посрещна ме отново с усмивка. Усмивката с която и днес си го спомням.  Леко небрежна, но някак си истинска. Покани ме с маниер на аристократ и ми помогна с багажа. Бях взел почти всичкото си портативно оборудване, защото нямах представа за какво ме вика. 

Старецът предвидливо светна осветлението в коридора.  Останах като втрещен. Дългият коридор бе осеян със снимки. Черно бели снимки в бели рамки. В различен размер. Толкова нагъсто, че някои от рамките се допираха. От пода до тавана. Всяка на свой собствен пирон. Стотици снимки. “Този е луд” си помислих тогава. Никой нормален човек не припокрива коридора си със снимки от пода до тавана. Бе останало само място за една закачалка, малко кръгло огледало и шкафче за обувки.  

Докато си събувах маратонките имах възможност да погледна бегло някои снимки. Повечето от тях бяха някъде на плажа. Малко дете и млад мъж. Нямаше начин да не отгатна, че мъжът на снимките бе Страхил. Загледах се във фотографиите, но старецът побърза де ме въведе в дневната, където му направих преглед. Отново всичко бе наред. В пепелника на скрина смърдяха няколко фаса, но Страхил изглеждаше добре. Кръвно в нормата, дишане без хрипове, моториката повече от чудесна за неговата възраст. Дори прегледах ушите му за някой отит.  Ако ме бяхте попитали тогава, щях да кажа че това е едно добре запазено старче.  След прегледа побързах да си тръгна, но дядото явно отново бе планирал всичко.  В кухнята ме чакаше кафе, а за него леблебия. По средата на малката кухненска маса се мъдреше бонбониера и до нея малка чиния с котешки езичета.  Нямаше как да откажа на дядо Страхил. Беше се подготвил да ме почерпи. Чувствах се неловко. Човекът живееше от едната си пенсия явно и е особено глупаво да оставя да ме почерпи. Но той упорито настояваше. Седнахме на малката масичка в бокса. Тогава той ми разказа всичко.

Той бе самотен мъж на седемдесет и три години. Бе загубил жена си през далечната 1984-та. Рак на панкреаса, с метастази в черния дроб.  От това нещо няма отърване, защото симптоматиката се забелязва в прекалено късен стадии. Отишла си за няколко месеца, както обикновено при такива случаи.  Иначе била фотограф. По професия и призвание. Това обясняваше многобройните снимки из апартамента. А малкото дете от снимките бе тяхната дъщеря. Останала с един родител когато била едва на две годинки.  По настоящем работеща и живееща в щатите. Дори и щяла да се жени за някакъв американец, на който дори не му запомних името.  Старецът бе разбрал за предстоящата женитба по телеграма, пристигнала преди месец и половина. След няколко дни бе полетът му и Страхил искаше да знае дали е във форма. Отвърнах му, че е в перфектно състояние, но да не прекалява с алкохола и цигарите. На излизане отново хвърлих поглед на някои от снимките. Личеше си, че са правени от професионалист. Така или иначе не беше удобно да зяпаш в чуждите снимки, без да те подканят да го направиш.

Обади ми се отново след две седмици. Прибрал се на предишния ден и отново искаше да го прегледам….

 

Преседателят на комисията ме прекъсна:

-         Тогава, когато сте го намерили починал в съня си.

-         Да – кимнах – Вратата беше отворена,влязох и го намерих починал в леглото си.

-         Много трогателно. Останалото ни е ясно. Благодарим ви, докторе. Ще бъдете уведомени за нашето решение.

 

Петнадесет минути по-късно в едно кратко съобщение ми бяха отнети лекарските права. За проявен непрофесионализъм. Според Българския Лекарски Съюз е трябвало да изискам пълна аутопсия за да се изяснят причините за смъртта. Нещо, което аз не направих. Хвърлих съобщението в близкото кошче и тръгнах към изхода.

-         Доктор Симеонов! – жената, един от членовете на комисията ме настигна – искам да ви предупредя, че вашият случай може да бъде предаден на прокуратурата. Самият факт, че не сте изяснили причината за смъртта и сам сте уредили погребението буди много въпроси и подозрения.

-         Наясно съм с това! – усмихнах се плахо.

-         Има нещо, което не ни казахте. Може да си спестите доста главоболия.

-         Благодаря за вашата загриженост – казах и се обърнах към изхода.

Метнах се в колата и потеглих по булеварда.

След няколко позвънявания на вратата наистина се притесних. Доколкото познавах Страхил, обикновено той вече щеше да е направил ароматната си леблебия. Натиснах дръжката и вратата се отвори. Извиках името му няколко пъти. Без отговор. Влязох и оставих куфарчето си в коридора. Вратата към дневната бе отворена и се виждаше част от леглото. Старецът бе заспал. Влязох в стаята и страховете му се потвърдиха. Винаги човек може да познае лицето на мъртвец. Пипнах го. Бе изстинал отдавна. За всеки случай проверих за пулс. Естествено такъв липсваше. Страхил Митев бе починал в съня си. Обадих се на дежурните за катафалка.

На скрина, до пепелника намерих два плика. В единия имаше пари и лист с телефонни номера в щатите, а в другия кратко писмо.

 

“ Здравей, докторе. Нарочно оставих вратата отворена. Още преди да тръгна усетих, че нещо става с мен.  Сигурен съм, че няма да изкарам тази нощ. Оставил съм малко пари, предполагам, че ще стигнат за погребението. Не се обаждай на дъщеря ми веднага. Те са на меден месец.  Моля те, не оставяй да ме режат. “

 

Прибрах писмото в джоба на сакото си.  Имах около един час преди да пристигне катафалката и се разходих из апартамента. Дълго гледах снимките в коридора. На някои от тях бяха тримата. Страхил със съпругата си и малката им дъщеричка. На различни места – дори снимки на спящото дете в кушетката.

            Влизайки от стая в стая все едно се връщах във времето. Детската бе прилежно подредена.  Гардеробът бе пълен с детски костюмчета с различен размер, на бюрото подредени в левия ъгъл бяха учебниците. В спалнята открих прилежно изпънато семейно легло и стилизирана снимка на една от стените с лицата на Страхил и съпругата му. Чувствах се, сякаш бъркам в спомените на чужд човек. Побързах да се върна в дневната и се загледах в лицето на дядо Страхил.  След няколко минути пристигна катафалката.

 

Ако ме попитате каква е причината за смъртта -  вероятно този човек е поверил любовта си и вече нямаше за какво да живее. Жена си на Господ, а дъщеря си на любимият й. В уведомлението за смърт обаче,   в графата “Причини за смъртта” написах точно това – “Поверена любов”.  Разбира се това звучи много непрофесионално.

 

 

 

             

 



Тагове:   смъртта,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rpatel - Трогателна история! Мисля, че след ...
31.07.2008 12:17
Трогателна история! Мисля, че след преждевременната смърт на жена си, грижата за дъщеря му е била единственото, което му е давало сили да живее и сега когато тя вече е била голяма и при това омъжена, той вече просто не е намирал смисъл да живее. И е решил, че е време да си иде. Жалко, че преди доброволно да се откаже от живота, не е помислил, че един ден ще има внуци и те ще се нуждаят от дядо. Но това е друга тема.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: brix
Категория: Други
Прочетен: 419863
Постинги: 108
Коментари: 267
Гласове: 522
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031