Всичко започна от това, че не можах да си улуча чехлите. Много изнервящо при положение, че затоплените ми крачета изживяха порядъчна доза студ при внезапния си допир с фаянсовите плочки. В шест и двадесет и пет на четиринадесети октомври. Реших да стана от леглото, както хиляди хора на тоя свят и не си улучих чехлите. Имали ли сте чувството, че понякога нещата идват по нанагорнище. Просто един ден се събуждате и започва да не ви върви. И колкото и да се ядосвате и да се опитвате да промените нещата всичко става все по-зле. Добре дошли в моя свят на четиринадесети октомври. Ако можех да се върна във времето щях поне да си кажа честито и да се самопоздравя за началото на най-каръшкия ми ден от моето раждане.
Валерия спеше блажено и даже се усмихваше. Като се замисля, тя имаше пръст в тая работа. Гадина мръсна. Станах и след няколко опита успях да нахлузя чехлите върху краката си. Навън валеше спокойно. Една хубава есен. Една прекрасна есен. Набързо си направих кафе, гаврътнах го и излязох от къщи, като преди това намокрих четката си за зъби. Валерия щеше да провери дали съм си измил зъбите. Между нас казано миенето на зъбите си е чиста загуба на време и безропотно финансиране на производителите на консумативи за устна хигиена. Всеки ден милиони хора си мият зъбите и милиони такива ходят по зъболекари. Тогава какъв е смисъла?
Трябваше да отида навреме в сервиза. Чакаше ме един Опел, който съвсем случайно бе решил, че е крайно време да омеси антифриза с моторното масло. Типична простотия, от която обаче щях да си докарам достатъчно парички за да си платя наема на сервиза.
Метнах се в Субаруто и завъртях ключа. Ако трябваше да вложа някакви други изразни средства, то следва да оставя порядъчно празно място, защото след завъртването на ключа последва едно голямо нищо. Една непривична за боксерния двигател тишинка. Чуваха се само капките дъжд по тавана,символ на тази прекрасна есен. Тъпанарщина. Пробвах пак – ниенте, дами и господа. Иначе казано – тц. А още по-иначе казано – не ще. Сигурно се питате защо ви занимавам с тези глупости – просто защото ме изнервиха достатъчно за да изляза от колата и да вдигна проклетия преден капак. Мислех си, че всичко ще се сведе до това да наместя разхлабената клема на акумулатора или нещо такова. Ама не. Дъждът валеше върху мен, а аз се почесах по дебелата си нискостеблена кратуна. Субаруто тази сутрин ми показа дългия си среден пръст, за да ми отмъсти за хилядите ми опити да му изкарам душицата. Долен четириколесен дявол. Макар че , ако трябва да съм честен, аз съм си го заслужил.
Закъснявах достатъчно много, за да си повикам такси. За първи път от години се почувствах като бабичките по автобусните спирки, които се сгушват на сушина и надничат дали не е дошъл заветния транспорт. В моя случай обаче аз се бях сврял под козирката на съседния блоков вход. И именно тогава започна всичко. Нещо ме фрасна в гърба и аз залитнах, в отчаяния си стремеж да запазя равновесие и едновременно с това да се обърна назад за да покажа недоволната си физиономия на идиота, който бе посмял да извърши това деяние. Цигарата ми хвръкна от устата и със съскане се приземи в залоквения асфалт. Още не бях извадил ръцете от джобовете на якето си, когато възрастната жена, явно виновницата за болката в гърба ми паникьосано изговори:
- Тя ражда!
Забрадката й трепереше в странен синхрон с цялото й тяло. Сините очи изглеждаха странно красиво, забодени върху сбръчканото й лице. В случаи като текущия аз си имах добре отработени отговори като например “ Викай неволята” или нещо от сорта. И докато гледах опулено, старицата ме хвана за ръка и ме задърпа някъде навътре- в дебрите на непознатия комшийски блок. Успях само да кажа някакви нечленоразделни звуци, които по принцип предшестваха някоя дълга попържина, но бабето беше отчайващо упорито в стремежа си да ме забърка в нейната си каша. Докато едва насмогвах на изкачването по стълбите мозъкът ми направи няколко бегли прогнози за това какво ме очакваше. И в редките случаи в които бе на прав път, това си беше един сериозен дивидент в негова полза. Той позна.
По пътя по стълбите женицата успя запъхтяно да ми обясни как внучката й е получила родилни болки. Съвсем естествено започва да възниква въпроса “Е, аз какво да направя”, но в последствие се оказа, че не само има какво да направя, ами даже и до гуша ще ми дойде.
Апартамента в който нахлух, воден за ръка от бабичката със сини очи и съсухрено лице, се намираше на втория етаж в жилищната кооперация.
- Моля Ви, направете нещо – каза бабето и ме въведе в стаята, която би трябвало да бъде всекидневната. На печелившите честито. Въпросната внучка се намираше в полулегнало положение между двете ъглови канапета, застлани с родопски одеала. Пъшкаше и дишаше тежко. Беше грозна като самата смърт, а гигантския й корем раздуваше ХХL тениската, която прикриваше “красотите” й. Беше повече от явно, че малкото грозниче напираше да излезе от този затвор, но защо аз трябваше да бъда съучастник в това престъпление? Беше явно, че решението на този родилен проблем изискваше спешната намеса на хората в бяло, които по призвание трябваше да са хуманисти, но дефакто ядяха от хляба на народа без въобще да им пука за Хипократ и тъпата му клетва. Обърнах се към бабето и изкрещях възможно най-жестоко:
- Повикайте бърза помощ! – бабата набързо изреди, че нямат домашен телефон, а мобилният на нейната внучка нямал ваучер. Извадих телефона от калъфа на колана си. Флипера се разгъна в ръцете ми и на дисплея се показа съобщението, което най-много мразех, придружено с бибкането, което най-много ненавиждах. “Слаба батерия”. Отвратителното човече в мозъкът ми, учтиво ми припомни вчерашните ми спомени- телефонът ми избипка снощи, докато се прибирах в къщи, след това аз го оставих в антрето за да ми е пред очите преди да си легна за да се досетя да го заредя. Хапнах, а след това Валерия ме поведе към спалнята, облечена в онова червено бельо, та хич не ми беше до бипкащия телефон. А в спалнята……
- Обади се! – простена родилката. Но това беше невъзможно. Телефонът ми изгасна така както се стопи усмивката ми, породена от снощните сладострастни спомени. Затворих телефона и проклех всичко. Ясно беше, че две жени, едната безпомощна, а другата спокойно можеше да залепи собственият си некролог на входната врата, очакваха нещо от мен. А аз и идея си нямах какво да правя. “Просто е, Боби” изкънтя гласът на Валерия в главата ми “ – Помогни”. Обърнах се към бабето, което стоеше на вратата на стаята и пружинираше в очакване да взема нещата в свои ръце.
- Потърси някой комшия, който да се обади на бърза помощ!
- Ходих, синко! – прорева бабата. – Звъня,ама няма никой. - Кипна ми!
- Тогава излез на улицата! – “Ясно” , заключи човечето в главата ми. Затова бабата ти изкърти бъбреците. Ти си този от улицата, човеко. Пратих я да спре някой друг минувач/освен мен/, който да се обади на бърза помощ. Бабето хукна и ме остави сам пред стенещия женски вариант на Франкенщайн. Опитах се да си припомня курсовете по оказване на първа помощ по времето, когато се състезавах. И филмите, които бях гледал.
- О, господи – изкрещя тя, а и-то от Господи се превърна в демоничен крясък. “ Доктор Картър, това е контракция” – в главата ми се процедиха гласовете от “Спешно отделение”. Престраших се и повдигнах тениската.
- О, господи – повторих след родилката, като и-то от Господи се превърна в изкривен вопъл. Главата му се показваше. Една малка мазна бяла главица с кичури черна коса се показваше от вагината. Никога няма да забравя това. Ама като ви казвам никога, значи никога. Дори и на надгробната ми плоча могат спокойно да напишат – “Тук почива човекът, който видя показващата се мазна главица.” Родилката изпадна в някакво странно състояние, в което ако можеше да се добере до мен щеше да ме разполови. Очите й говореха, че просто трябва да ме убие. Ръцете й стискаха перилата на ъгловите канапета и тапицерията пращеше. За момент си помислих, че тая жена ражда Сатаната. Или поне някой негов близък роднина. По майчина линия.
Явно трябваше да направя нещо, затова изхлузих якето си и го положих под четала на момичето. Все пак бебето като се изхлузи от вагината, ще падне върху нещо. А найлоновите пердета в стаята определено не ставаха за тази цел. Последва още един крясък и главата на детето почти излезе навън. Защо поне нямах ръкавици- помислих си, премрежих очи и хванах главата.
Мазна топлина. Това усетих. Бебето направо пареше. Никога не съм си мислил, че мога да подхождам с такова усещане към вагината на една жена, но дами и господа това са нещата от живота. Който не вярва да се пробва. Хвала на една нещастна част от съзнанието ми, която ми нареди да изрека заветната реплика:
- Напъвай! – каквото и да значеше това, то явно подейства, защото дойде в унисон с поредната контракция. Главата буквално се изстреля, а телцето се изхлузи от вагината няколко секунди по-късно с хльокащ звук. От влагалището последва една каша, която не искам да ви описвам, но сутрешното ми кафе ми припомни, че още може да се върне на бял свят. А бебето, заедно с моета подкрепа съвсем спокойно се разположи в якето ми. Загърнах го, а родилката беше почти в несвяст.
Тогава дойде спасението. В стаята нахлуха хората с белите престилки. Мъж и жена, които би трябвало да бъдат сестра и доктор. Направих две крачки назад и ги оставих да си вършат работата.
Като в просъница видях как режат дебелата, изпълнена с вени пъпна връв, как се суетят и завиват родилката и отнесоха детето. Как бабата се държеше за главата, а забрадката й по някаква странна приумица на физиката все още беше на мястото си. Седнах на канапето до родилката и понечих да запаля цигара. Извадих кутията цигари от джоба си и я отворих. Беше празна. А човечето в главата ми напомни, че тази сутрин изпуших последната си цигара докато чаках таксито, сгушен под козирката на този блок. Мерси за напомнянето, си помислих, докато смачквах празната кутия между пръстите си.
Родилката и бебето ги отнесоха в болницата с линейката. Един почти нов Фолксваген Крафтър. Излязох от входа и тръгнах по улицата. Навън валеше. Защото бе есен. Една прекрасна есен. Спрях до будката, където продаваха казанлъшки понички и цигари. Взех си една кутия отрова и продължих. Бръкнах в джоба си и извадих запалката. Щракнах и не запалих. Погледнах с отегчение прозрачната запалка – нямаше газ. Хвърлих я в близкото кошче. За съжаление уцелих ръба, запалката се разлетя на парчета и миг по-късно предното стъкло на спрения наблизо Фолксваген Туарег цъфна в красива паяжина. Изглежда най-заостреното парче от запалката, която уж нямаше газ, беше уцелило стъклото. От близкия магазин излезе един четвъртит тип. Боже Господи…
Боян Симеонов
