Винаги съм се чудил защо поети и писатели толкова много възпяват утрото в произведенията си. Можем да прочетем едни слъзливи, гурлясали думички от сорта - слънцето се показа над хоризонта и обагри сутрешното небе.... и дрън дрън.
Аз никога не съм обичал утрото. В пет от седем случая утрото предизвестява поредния тежък ден на работа. Освен това сутрин обикновено научавате за лошите неша, които са се случили през нощта. Например, че са ви разбили автомобила, че нагревателя на бойлера е сдал багажа или, че зимата е направила всичко възможно навън да е по-студено, по-снежно и по-ветровито. Сутрин също така се налага да си дърлям лицето със самобръсначката, /интересно защо са я нарекли самобръсначка./ защото приличам на буренясала ливада. Често пъти откривам, че кафето или захарта е свършила/това много, много го мразя/. А разбира се, когато отворя вратата има голяма вероятност да осъществя близки срещи от трети вид с мутантите, наречени съседи, които също като мен тръгват на работа. Трафикът в града е ужасен, чистачките скърцат, а става още по-красива картинка когато е мъгливо. На работа винаги ще се намери някой спешен сутрешен проблем, който да ми натисне педала на газта докрай, макар и все още да не съм се събудил напълно. Кисело ми е, сънливо ми е, отново ще срещна онзи подлизурко, който смята че най-важната част от работата му е да излиже до блясък задника на шефа, като това харесва и на двама им.
Нещата стават още по-тежки, когато снощи съм бил на семинар по международните отношения на България в комапания на няколко мои приятели и каса бира. Тогава към следващото утро, при всички обичайни гадости трябва да прибавим отвратителнтия дъх в устата, пулсиращата болка в главата и крайно очарователния факт, че и обезболяващите са свършили.
Не искам да се оплаквам, но понякога наистина мразя утрото. В оставащите два дни от седмицата, когато не е нужно да ставаш рано, онзи отвратителен биологичен часовник, който никога не познава кога са почивните дни, ще ме облещи в седем сутринта. Докато местя червеното квадратче на календара започвам да се присещам за „Списъкът”. Не на Шиндлер, а на жена ми, която през седмицата е направила каквото е по силите й за да разчанчи домашното имущество по доста разнообразни начини. По всяка вероятност поне един шкаф в къщи ще скърца, или пантата му ще се е развила, някой от котлоните на печката няма да работи или бравата ще заяжда, или най-редовно компютърът пак ще се е разхълцал от някоя нескопосана програма. Само при мисълта, че през почивните дни или ние ще трябва да ходим на гости някъде, или на нас ще идват ми причернява. И след всичката тази гадост има маааалка искричка щастие. Че днес е събота, утре/логично/ е неделя, когато ще ходя за риба. И ще си почина от всичко това. Така че неделното утро винаги е било перфектното утро. С миризма на риба.
Иначе все още ти отива да го играеш на "сърдитите млади хора", но скоро ще трябва да излезеш....кофти, неизбежно е :Р
Всъщност, май единственото време, в което ококорвам очи рано-рано, без алармата, е в първия ден от ваканцията! Никога не съм разбирала тази закономерност! Сигурно поради липсата на неприятните емоции, с които е съпътстван работния ден.
Както и да е. Дано твоята сутрин с дъх на риба е била приятна!:) Поздрави.
