Постинг
09.06.2007 21:04 -
Семинарът
Знаете ли какво означава семинар на тема ”Правилно диагностициране на повреди на бутално –цилиндровата група“, организиран от “Сън Микросистемс”? С прости думи това е простият отговор на въпроса “Защо в един ден коня спира да дърпа каруцата”. Отговорът е пределно ясен- защото на всеки кон му се случва да умре. Понякога. А ние от семинара прекарахме три дни в лекции в търсене на този отговор. Но поне изядохме надениците от умрелия кон, като мезе за порядъчните количества червено вино, сервирани на тържествените вечери. Участваха все несретници като мен – монтьори и техници, които си мислят, че имат някакво призвание в живота.
Сега Субаруто мъкнеше клетото ми съществувание по междуобластното шосе някъде около Плевен. В шест и половина неделя вечер на връщане от семинара. Чувствах се като вмирисан таралеж, на който бодлите му растат навътре. И на всичкото отгоре ми се спеше като на мечка през октомври. Искрено желаех да се прибера преди полунощ. Щях поне да хвана репортажите от Формула едно и преди всичко котката ми Брикс нямаше да ме издере за наказание, че цели два дни е стояла гладна. Но просто нямаше начин това да се случи, без да ударя една сериозна доза кафе и така да продължа. Клепачите ми си умираха да се схлупят върху зачервените ми очи. Затова затърсих някое крайпътно заведение. От онези, в които покривките по масите бяха прегорени от фасове, а чашите все още носеха протърканите надписи “Ресторанти и спални вагони”. Слава Богу, скоро фаровете ми осветиха пожълтял надпис бар” Панорама”. Плевенска му работа.
Заведението разполагаше с огромен паркинг. За това свидетелстваха няколкото паркирани в канавката автомобили. Но паркинга стоеше празен. Нормално. Ние винаги си падаме по предплатените мобилни услуги, с които ни дерат кожите всеки божи ден, но се скръндзим за двата лева платен паркинг. Паркирах до една червена Лада. Не защото ползвах предплатена мобилна услуга, просто защото в личната ми карта пишеше, че съм българин. Поне това би трябвало да бъде нормалното обяснение на нещата. Излязох и заключих колата. После се върнах за цигарите. Отново заключих и се върнах пак за портфейла си. Изобщо какво ли ви занимавам? Когато приключих с цветомузиката се запътих към мъждукащите светлини на бар “Панорама”, някъде на едно междуобластното шосе, Плевенско.
Както и предполагах, зад жалостно скърцащата врата, се криеха всичко на всичко пет маси и бар, облицован във фазер. Разплух се в един стол и махнах на сервитьорката, която или беше бременна в петия месец или си пийваше повече бира и от мен. Поръчах си двойно кафе и проклинах червеното вино, което през последните два дни тровеше битието ми. В заведението се мъдреха петима посетители, чийто автомобили изстиваха в канавката край пътя. Аз бях в случая мъдрещ се номер шест.
Кафето бавно възвръщаше силите в мен, докато тъпчех белите си дробове с канцерогенен тютюнев дим. Тогава влезе тя с куфара в ръце. Ще запомня този миг, защото едва не се просна на почернелия балатум от бързане.
- На кого е Субаруто вън? – извика тя. Мъдрещите се извърнаха глави и след две секунди продължиха да извършват основното си занимание. Това не се отнасяше за шестия мъдрещ се. Настръхнах. В главата ми изникнаха картини, как някой идиот се е врязал в колата ми и ми е отворил работа за половин година и нерви за половин психиатрия.
-Защо? –почти извиках аз. И съжалих, че одеве не се бях върнал още веднъж до колата си, за да взема и бокса си.
Момичето се усмихна благо, явно разбрала опасенията ми. Приближи се до мен и някак си срамежливо промълви.
- Видях, че сте със силистренска регистрация. Питах се дали можете да ме вземете до там. Ще си платя каквото кажете- усмихна се тя. Почесах се точно там, където най-малко ме сърби, като си мислех, че това ще ме отърве от нелепата ситуация да откажа на едно запъхтяно момиче с куфар голям колкото самата нея.
- Ами няма проблем- подчиних се на надеждата в очите й. И се усмихнах при това. Отиде ми спокойното пътуване. Не ме разбирайте погрешно. Когато една жена влезе в колата ви ще разберете за какво става въпрос. Все едно, че имате касетофон, който се пуска, когато той си иска, усилва се, колкото той си иска и на всичкото отгоре, ви принуждава да слушате това, което той ви каже. И после говорят за война по пътищата. Но това е друга тема.
След около час вече вярното ми Субару ни возеше по пътя между Плевен и Русе. Огромният куфар се въргаляше някъде в багажника, а Биляна усърдно обясняваше своята житейска история. Работела като счетоводител в някаква търговска фирма. Писнало й и решила да се прибере при майка си в Силистра. На няколко пъти ми се струваше, че макар двойното кафе, бих могъл спокойно да заспя зад волана, но пискливият глас се грижеше това да остане само мое бегло опасение. Към Тутракан тя се укроти и заспа на кожената седалка. Докато преминавахме през осветените селца виждах как се усмихваше в съня си. За съжаление тези нейни усмивки ми докараха много главоболия в последствие. Уви така стоят нещата уважаеми мъже. Когато една жена се усмихва това може да значи, или че ще ви се случи нещо много хубаво, или нещо извънредно лошо. Като по всяка вероятност няма да сте от особените късметлии. Когато пристигахме в Силистра я пробудих. Трябваше да знам къде да я оставя. Сънената Биляна просто промълви нещо неразбираемо и се обърна на другата страна. Принудих се да спра и да я будя отново, но тя така бе заспала, че и топ не можеше да я събуди. Отвратително. Няма нищо по-лошо от това да се опиташ да събудиш човек, заспал като Везувий. И така поех огромния риск да я приютя в дома си. Огромен риск, огромна глупост. Имаше едно предаване на времето за рисковете и глупостите, ама да не се отплесвам.
Качих я на ръце в къщи. Брикс ме погледна изненадано и кълна се, че в очите му се четеше ирония. Да, това не бе Валерия, моята спътница в живота, но какво да се прави. Помислих си, че или съм много изморен, или нещо ми хлопа след като си въобразявах , че котката ми може да ме гледа снизходително. Така или иначе Брикс просто измяука и изчезна от полезрение. А аз стоварих Биляна на леглото в спалнята. Върхът на чудесата щеше да стане сега да дойдеше и Валерия, помислих си . Тогава богатството на речника ми нямаше да ми стигне. Ама никак. Завих Биляна и побързах да се изпаря от собствената си спалня към дневната. На масата ме чакаше Брикс. Няма да ви казвам как ме гледаше. Сипах му да хапне от неговия си котешки буламач и започнах редовното приготовление на сандвичи, докато по БиТиВи течеше репортажът за Формула едно в единадесет вечерта.
Предъвквах последния сандвич полузаспал. Беше време да се трупирам, за да може да стана рано сутринта и да експедирам момичето, което заемаше мястото на Валерия в спалнята. Чувствах се едновременно гузно и заспало и в такива моменти на човек просто престава да му пука. Е, започна да ми пука, когато с трясък входната врата се откърти от касата. Повдигнах глава и видях как парчета от вратата прелетяха през коридора и се удариха в отсрещната стена. Това определено не бе Валерия. Колкото и да обожествявах нейното величие. Брикс се скри под леглото, а аз се огледах за нещо масивно и близко до захвата ми. Това се оказа вазата в средата на масата, в която от седмица гниеха някакви гюрлюци. Няма да преразказвам с подробности комичната ситуация, за да запазя поне малко от достойнството си. Застанах на вратата на дневната в очакване някой да се появи, за да стоваря върху му вонящата смес от умрели цветя, порцелан и жълтеникава вода. Последното щеше и да се получи ако една грозна физиономия не ме изпревари въпреки подготовката ми. Крошето, което се появи иззад вратата изхвърли последната хапка на сандвича и сериозно разклати резците в устата ми. След това се появи една мутра, която с мек глас каза:
- Ку, Ку.
Слава богу, че загубих съзнание почти веднага.
Имали ли сте чувството, че върху вас са минавали стадо бесни слонове? Ако не сте виждали бесни слонове аз мога да ви запозная с тях. Много приятни същества. За съжаление аз опознах тъмната им страна. Когато с мъка се свестих, осъзнах болезнената действителност, че бях пленник. Пленник, на който му се клатеше някой и друг зъб. Намирах се в сумрачно помещение, което приличаше повече на курник отколкото на средство за приютяване на хора. Седях привързан и стегнат до болка за някакъв стар стол от комунистическо време. Не можех да повярвам какво се случваше с мен. Абсолютна простащина. Мислех си, че просто ще се наспя и утре ще ида на работа. Но явно бесните слонове имаха съвсем друга визия относно бъдещето ми. В курника имаше точно два бесни слона, единият от които беше пряк виновник за това, че ченето ми се беше разхалтавило като врата на селски долап. Ризата ми бе окървавена явно вследствие акта на разхалтавянето на ченето ми. Защо ли не се учудих, че не бях и единствения в това положение. До мен в долу горе същото състояние се намираше и Биляна. Наречете ме глупак, но тя изглежда беше явно доста допринесла ченето ми да хлопа, вратата в къщи да се бе превърнала на разпалки и ризата ми да плачеше за белина. Не че нещо искам да кажа, но на мен не ми се случва често да ме бият и да откъртват входната ми врата ей така за спорта. Мъждукащата крушка, окачена някъде горе хвърляше жалки отблясъци върху двамата ни надзиратели. Сдържах се да не се засмея. Когато си вързан си уязвим е един от малкото моменти в който човек трябва да сдържа подигравателния си смях. Та онези приличаха повече на карикатура, отколкото на бандити, които следваше да всяват респект. Бяха като Крачун и Малчо, Скалата и Чакълчето – единият трябваше да се привежда за да се вмести в пространството между пода и тавана, а другият спокойно можеше да го наритам като пинчера на комшията, който веднъж се беше спуснал върху Брикс. И щеше да отлети на същото разстояние като пинчера. И щеше да умре, скимтейки в далечината.
- И сега к`во? – чух се да казвам. Така или иначе трябваше да се почне с нещо. Аз нямах нищо против да съм първия. И си платих за това. Пинчера ми вкара стабилен шамар с опакото на ръката. Явно вложи доста усилия, но и мозъкът ми регистрира титанични количества пищяща болка в ухото ми.
- Я го виж тоя. Чок отворен- озъби се големия, който все така усилено се опитваше да си хване някое гръбначно изкривяване. През това време Биляна се поразбуди. Най-накрая. Откакто се запознахме повечето време спеше. Уплашените й очи набързо обиколиха курника и се втренчиха в онези двамата.
- Мога да обясня – започна трескаво тя – това е един,който ме взе на стоп. Той нищо не знае…..
Дяволски бе права. Аз наистина нищо, ама нищо не знаех. И не исках да знам. Исках обратно само неделната си вечер и стоматологичното си здраве.
- Да! Сигурно ти спиш в дома на всеки, който те вземе на стоп, нали? – озъби се големия. Ето тук осъзнах грешката си. Не трябваше да я прибирам вкъщи. Поех двоен риск. За единия вече съжелявах, а и нещо ми говореше, че и втория нямаше да е изключение.
- Само едно ме интересува- поде големия- Как успя да се скриеш толкова време?
Биляна се усмихна по същия начин както в съня си в колата.
- Ами за две години никой така и не забеляза как част от парите отиваха по друга сметка. Всъщност тя бе само някаква ДДС сметка – вдигна рамене Биляна. Дебилите премигнаха тъпо. Аз също. След малко мозъкът ми взе бавно да вдява за какво всъщност става дума. Но нещо ми подсказваше, че има нещо общо с куфара в Субаруто ми. Големия кожен куфар, който едва ли вече беше там, където го бяхме оставили. Само се надявах тези двамата да не са ми откъртили пантите на багажника.
- Няма значение – каза Пинчера и бръкна в якето си.- Така или иначе прибрахме парите. Пистолетът проблесна в ръката му. Работата не отиваше на добре. Големият запуши ушите си, а Пинчера отстъпи към вратата. Ами това беше, дами и господа. Бай ,бай лайф както се казваше в една реклама. Присвих очи в очакване на неизбежното…..
За втори път в разстояние на няколко часа видях как врата изхвърча от пантите си. Само че в този случай се стовари точно върху гърба на пинчера, който все пак успя да стреля, и да му се невиди и късмета улучи точно мъждукащата крушка. Изстрелът изтрещя в тясната стая и всичко потъна в мрак По главата ми се посипаха стъклата от улучената крушка. Настана суматоха. Чувах звуците на борба, приглушени викове. Някой ме ритна и аз паднах заедно със стола назад. Всичко продължи няколко секунди и след това лъчи от два фенера зашариха в стаята. Не можех да мръдна. Лежаш на земята, все така прикован към стола. Над мен се надвеси качулата фигура. Надписа на гърдите му гласеше НСБОП. Перфектно. Но поне бях жив.
Изведоха ни от помещението. С ужас видях непознатата околност. Някакъв запустял селскостопански двор.
- Къде съм – попитах.
- В село Искра – чух познат глас зад гърба ми. Валерия. Обърнах се и видях усмихнатото й лице, на фона на стрелкащите се сигналните светлини на патрулките. – На майната си Райна общо взето.
Помните ли, че ви казах, че поех два риска. Единият от ясно по ясно се оказа грешка, вторият също. Валерия щеше да разбере всичко. И отново щях да падна в очите й. Искрено се учудвах на волята на това момиче непрекъснато да ме гледа как се резиля. Сигурно й доставяше удоволствие. Знам ли. Огледах се. През вратата с белезници изкарваха Крачун и Малчо, след тях полицай през рамо подкрепяше Биляна. И тя имаше белезници. Какво ставаше?
Един от полицаите се приближи до нас.
- Благодаря за съдействието, госпожице. Без вашата помощ нямаше да ги открием. – Махна делово и се отдалечи към една от патрулките. Валерия се разсмя. Предполагам на втренчения ми поглед.
- Последвай ме. Колата ти е тук. – Зяпнах още повече В село Искра на 30 километра от домът ми?
Имах нужда от обяснение.
Валерия набързо ми разказа всичко. Минала да ме види и заварила суматохата в къщи. Извикала полиция. От там започнали някакви оперативно –издирвателни действия и ме открили тук. А що се отнася до момичето. Като счетоводител в някаква столична фирма тайно е прехвърляла пари в своя собствена сметка. В продължение на години е натрупала сериозно състояние, докато в един прекрасен ден не забелязали за това. Тя изтеглила всичките пари в брой и хукнала да се крие. Не е имала майка в Силистра. Никога не е идвала в този град. Просто е бягала от закона. А що се отнася за онези двамата, те просто са тръгнали по петите й с надеждата да откраднат плячката. Аз бях просто човекът, който бе въвлечен в цялата тази история. Защо ли винаги на мен се случва?
- Сигурно защото си като магнит за неприятностите – усмихна се за пореден път Валерия, докато карах колата.
- Да, сигурно- измърморих и настъпих газта. Турбокомпресорът изсвистя глухо под предния капак и ни изстреля напред по тъмния и прашен път на връщане от село Искра, намиращо се на майната си Райна. Повече никога не видях Биляна. Тя изчезна от живота ми така внезапно, както и се появи. От нея ми остана само миризмата на сладникав парфюм и разрушканото легло в спалнята. Да не говоря за стоматологичните ми проблеми и треските, които до скоро служеха за врата на апартамента ми.
Ще ме питате каква е поуката от цялата тази история. Не съм много по изводите, но мога да ви посъветвам никога да не ходите в бар “Панорама”, плевенско. Обслужването им е под всякаква критика, а и на всичкото отгоре кафето им е отвратително.
+++++++++
- Оперативно- издирвателни действия, а? – измърморих ядно, докато се гънех между таблото на колата и шофьорската седалка. Изтръгнах модула и с мъка се измъкнах от Субаруто. Това бе система за проследяване с Джи Пи Ес навигация. Определено не го бях слагал аз. Един господ знае откога беше там. В ума ми проблесна спомена как веднъж бях дал колата на Валерия да отиде и да си свърши някаква работа. Кучка. Това е определението за сервитьорка, която работи в треторазрядно силистренско заведение и шпионира приятеля си с хай-тек средства. Но поне съм жив, за да мога да го констатирам.
Боян СИМЕОНОВ
Възхитително изживяване, но дано не ми се случва на мен. Много е странно на какви жени попадаш, май наистина си магнит за неприятности! ;))
цитирайявно и двете ти се отдават доста :)
Ама това с GPS-а ми хареса. Явно приятелката ти има гледна точка за вашето бъдеще. :))
Надявам се котката ти е цяла, че врата ще си намериш или направиш, обаче с домашния любимец е по-сложно.
цитирайАма това с GPS-а ми хареса. Явно приятелката ти има гледна точка за вашето бъдеще. :))
Надявам се котката ти е цяла, че врата ще си намериш или направиш, обаче с домашния любимец е по-сложно.
Търсене
Блогрол
