Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2007 20:08 - Ковчежето с писмата
Автор: brix Категория: Други   
Прочетен: 1361 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 15.05.2008 20:53


“Здравей. Първо искам да ти се извиня, че пиша толкова разкрачено. Но е трудно толкова да пиша на коляно, но ръцете ми просто треперят от студ. Тук вече е декември. От няколко дни е толкова студено, че дори и помиярите не се мяркат по улиците. Мирише на зима. И тук виждам как дърветата  са вече голи. Над теб има плътна покривка от жълти листа. Напомня ми за жълтата рокля, която носеше на първата ни среща. Помниш ли? Жълтата рокля с бежови орнаменти. Иска ми се този миг никога да не бе отминавал. Блясъкът в очите ти….никога няма да го забравя, а и как бих могъл. Сигурно се питаш защо съм тук. Ами няма кой знае и каква причина за това. Здравият разум не престава да ми повтаря, че няма смисъл, защото едва ли ще можеш да се докоснеш до всичко това. Но както и да е. Това няма значение. Аз знам, че ще го прочетеш. И се надявам някъде там да се усмихнеш. Сигурно отново с твоята закачлива усмивка, която помня. Никой не би могъл да ти я отнеме. Няма нито правото, нито тази власт. Защото тя отдавна е мой еталон за усмивка. Странно защо, че никой не може да я копира, дори бегло. Не ми се сърди, че ти говоря това. Просто размишлявам върху листа хартия. Вече се стъмва. Когато дойдох имаше няколко жени, но и те вече си тръгнаха. Тук е само пазача, който от време навреме излиза да ме проверява дали не съм от онези типове, които само дебнат да направят някой зулум. Е и двамата знаем, че съм правил зулуми, но чак пък толкова. Духа страшно силно. Мисля си, че тази вечер ще завали сняг. Толкова е студено. Пръстите ми вкочанясаха. Но се надявам че ще разбереш почерка ми. Виждам, че писмата които ти писах са тук непокътнати. Малко избелели, но са тук. Искрено се надявам, че се ги прочела. Иска ми се да вярвам че е така, тоест знам че си ги прочела. Дори майка ти не е посмяла да ги махне. Сигурно вече се е примирила с нашата любов. Да, знам че не трябва да обръщам отново тази страница, но въпреки това. Извинявай, че не съм идвал скоро. Не че нямам време. Предполагам, че просто се опитвам да те забравя. Да, невъзможно е, но спомените избледняват. Жълтата рокля, която помня се превръща  във все по-мътен спомен. Глупости, не е така. Част от мен говори това. Но не е така. Искам да знаеш, че срещнах едно момиче. Всички ми говорят, че трябва да те забравя, но не мога просто ей така да загърбя всичко. Твърде егоистично е. Все си мисля, че ме гледаш от някъде и ме порицаваш или може би ми се радваш. Но винаги си мисля че си някъде наоколо. Та затова съм тук. Искам да ти кажа, че обичам това момиче. Не колкото теб, но поне се опитвам да те заместя. Тя е хубава. И умна. И често и разправям за теб. Тя те уважава и разбира моето поведение към теб. Затова ме придружи до тук. Тя също е до мен. Е, не точно. Всъщност е в колата отпред. Не защото не иска да те види, просто се моли да те забравя. Но това няма да стане лесно. Искам да знаеш, че винаги ще те обичам и че ще те помня. И сега дойде време за най-лошото. Знам, че е лошо, защото и в най-тържествения ден от живота си винаги ще искам до мен да бъдеш ти. Аз ще се женя. Съжалявам, мила моя. Плаче ми се. Но просто това е пътя. Пътят, който трябва да извървя. Ще последват много щастливи мигове за нас. Искам да кажа за мен и другото момиче. Не искам да скърбиш много. Господи, как искам в сватбената рокля да бъдеш ти. Но уви. Независимо от всичко искам да знаеш, че ще продължа да ти пиша. И че винаги ще бъдеш част от мен. Да, знам колко е клиширано това. Но вярвам, че ще е така. И кълна се, ще продължа да ти пиша. Независимо дали четеш или не. Знаеш ли, трудно ми е да пиша вече. Напълно вкочанясал съм. И почти не виждам редовете. Задуха още по-силно. Но поне ще отвее листата над теб. Обичам те. Ще се върна скоро. Знаеш ли, взирам се в снимката ти, вкопана в мрамора и си мисля, че ми се усмихваш. Дано е така. Ще оставя листа тук. В ковчежето, до плочата. Надявам се, че мастилото ще изтрае достатъчно дълго, за да може да го препрочиташ тогава, когато ти се иска. Обичам те мила. И никога няма да те забравя. Знам, че винаги това ти повтарям. Може би ти дотягам. Но няма да се уморя да го правя. И не забравяй, един ден ще дойда при теб. Иска ми се да носиш онази жълта рокля и да се усмихваш така, както преди. До скоро, мила. Ще се върна след няколко дни и ще ти кажа как е минала сватбата. Плаче ми се, а така ми се иска да бъда силен. Ще се уповавам в теб винаги. Почивай, мила моя. Аз ще дойда при теб. Ще дойда.“     

 

            “ Хей. Намерих време да дойда пак. Вчера се ожених. Беше много хубаво. На излизане от ритуалната зала навън беше вече побеляло от сняг. Синоптиците казват, че тази зима ще бъде много студена. Казах, че отивам да си купя цигари и дойдох да те видя. Майка ти не е идвала и днес. По снимката ти имаше навян сняг. Избърсах го, за да мога да те виждам по-добре. Този път тук няма никой. Само някакви гарвани се трупат около разпилените трохи отпред. Днес изглежда отново е имало погребение . А сватбата беше много хубава. Играхме хоро и се веселихме от сърце. Моята булка сияеше от щастие. Имаме купища снимки. Нося ти една и ще я сложа в писмото си. Да ни видиш. Това сме аз, съпругата ми Валерия и кумовете. Едни наши приятели, които всъщност ни запознаха. Изглеждам добре в този костюм, нали? Аз поне се харесвам.. Имахме около стотина гости. И получихме много подаръци. Сега Валерия ги разопакова и подрежда снимките. Мисля, че тя се осъмни че идвам тук. Женска интуиция. Сигурно по същия начин както и ти познаваше кога съм ти подготвил изненада или съм пушил още преди да си ме помирисала.  Така както и майка ти познаваше кога сме се целували като хлапаци. Може би това не са подходящи сравнения, но...... Започнах да свиквам със студа. В багажника на колата си нося рибарското столче и сега стоя на него иначе не се търпи. Мисля тези дни да се обадя на майка ти и да я питам дали ще се съгласи да  променя плочата. Искам да бъде по-висока и да се вижда отдалеч. И по-голяма снимка. Но не знам. Нали я знаеш. Тя никога не е харесвала нито моите предложения, нито мен. Но мисълта ми беше за сватбата. В ресторанта държах реч. И се разплаках. Всички си помислиха, че плача от щастие. Истинската причина бе обаче, че  се сетих за теб. Разплаках се. Само да можеше да ме видиш. Хлипах като малко дете. А всички се смяха и ръкопляскаха. И колкото повече шум вдигаха, толкова по-мъчно ми ставаше. Те просто не разбираха. Освен може би Валерия. Тя разбираше. Тя подозираше. Съжалявам, че я споменавам толкова често. Но все пак тя ми е жена вече. И ме обича. Аз нея също. Но не толкова, колкото теб.  Трябва да тръгвам. Прекалено много се забавих. Обичам те мила. До скоро”

 

            “Отново съм тук. Цяла зима не бях идвал.Сега сме април.  Майка ти се съгласи да издигнем по-голям паметник. Сега чакам само времето да се стабилизира за да извикам майсторите. Нося ти кокичета, които набрах от един изоставен двор по пътя насам. Насипах още малко пръст върху теб, защото от влагата старата беше се слегнала. Ковчежето е пропуснало вода и ще се наложи да го сменя с ново. По магазините продават едни хубави с меден обков. Ще ти купя. Не се тревожи ще прехвърля писмата си. Между другото Валерия е бременна. Ще си имаме дете. Сега сме заети да мислим име. Още не знаем дали ще е момче или момиче. Помниш ли как си мечтаехме дали ще си имаме някога деца? И се карахме дали ще е момче или момиче? Ти казваше, че искаш да е момиче за да те отменя в работата, а аз да е момче за да ми помага да оправяме колата или да подреждаме мазата. Иска ми се да кръстим детето на твое име, но не искам да се караме с Валерия. Тя ми е жена. Това дете е и нейно и е тъпо да искам подобно нещо от нея, нали? Ти сигурно също не искаш. Извинявай. Но просто ми е иска моето дете да носи името ти. Така винаги ще си до мен. Предполагам,  че ако нашето дете се беше родило винаги щях да те чувствам по-близо. Съжалявам, че така се получи с този спонтанен аборт. Не искам да те натъжавам, но просто си мисля и си спомням колко сълзи изплака ти тогава. Но явно не ни беше писано. Мисля тази година тук да посадя божури. Красиви са. Точно до главицата ти. Поне два. Ще цъфтят цяла година. Сега трябва да тръгвам. Все по-рядко се сещам за теб и това ме тревожи. Изглежда съм зает повече. Но това не ме оправдава. По никой начин. Почивай, мила моя. Обичам те”

 

            “Надявам се да ти харесва. Вчера приключихме с ремонта на плочата. Само да можеш да видиш какъв паметник имаш. Висок повече от мен. От бял мрамор има и  звезда отгоре. Майка ти каза ,че изглежда красиво. Аз също смятам така. Днес посадих божурите и ще ги поливам всеки ден докато се хванат. Малко позакъснях с тях, но се страхувах майсторите да не ги наранят, докато правят новия паметник. Почистих наоколо. Имаше трева и от онези гадни храсти, като жив плет които са. Купих ти и ново ковчеже за писмата. Направих и навесче,  за да не го вали дъжда. Нося ти и цветя, както винаги. Мръква се, но на светлината на свещите мога да пиша.. Валерия скоро ще ражда. Лекарите казват, че ще е момче. Още не сме измислили име. Но тя много плака, когато намери твоята снимка в портфейла ми. Много се карахме за това. Наистина не ми се иска да го чуваш, но заради теб беше. Тя мисли, че не мога да те забравя. Самия факт, че съм тук говори достатъчно за това че тя е права.  Но не мога да спра да идвам. И да ти пиша. Така както ти писах писма докато бяхме ученици, помниш ли?  Първото ми писмо, което ти бях оставил в чантата. Бях ти писал, че много исках да те любя. Не че много разбирах от любене. Бяхме втори клас. Нямаше начин да не те забележа и да не се влюбя в теб. С тази черна коса, която стигаше почти до кръста ти. И очите, които ме караха да се изчервявам всеки път когато ме погледнеха. Дори и сега се чудя на късмета си как избра точно мен. Сополанкото с очилата и раздърпания пуловер. Как направи това? Независимо от всичко и до сега се чувствам късметлия. И ще бъда такъв докато един ден не дойда. Надявам се при теб да е спокойно и тихо. И да си все такава, каквато те помня.”

 

            “Не мога повече. Зарекох се да не идвам повече при теб, откакто се роди Михаил, но не можах да издържа. Извинявай, че не дойдох до сега. Божурите са станали прекрасни. Майка ти се е грижила за тях, докато ме нямаше. Ковчежето е малко състарено, но писмата са си все там. Ще ме питаш за моят син. Много е красив. Сега му никнат зъбки и много го сърби. Плаче постоянно, а Валерия е по-изнервена от всякога. Знаеш ли, че Михаил прилича повече на теб, отколкото на майка си. Да, да, знам. Ще кажеш че си въобразявам. Но ако можеше да видиш очите му. Същите като твоите. Като гледам в тях мисля че си се преродила в моя собствен син. Звучи налудничаво, но никога не съм бил тук за да ти пиша само нормални неща. Искам да ти призная нещо. Запазих си място до твоето. Валерия така и не знае за това. Не искам и да знам какво ще си помисли, когато разбере. Имам нужда от подкрепата ти, че съм постъпил правилно. Знам, че ще бъдеш на моя страна, поне за това. Но не и за това, което сега смятам да направя. Мила моя, не издържам повече. Не мога да спя спокойно, не мога да мисля без пред мен да се явиш ти. Винаги, когато трябва да взема някакво решение първо си мисля какво би казала ти, макар че теб отдавна те няма. И искам да съм тук. При теб, при твоята снимка и божурите. И не мисля, че някога ще мога да те забравя. Колкото повече време минава, толкова повече ме влече да съм тук. Затова прости ми мила, но ще дойда при теб по-скоро отколкото може би си ме очаквала. Знам, че ще се ядосаш, но това няма никакво значение за мен щом ще мога да бъда до теб отново. Обичам те мила. Аз идвам”
            Възрастният мъж свали бавно очилата си и преглътна.

            -Всички вие разбирате как свършва историята, колеги.  Повечето от вас ще кажат, че този човек е постъпил безотговорно, като е оставил семейството си. – стана и подреди листата на бюрото си -  Други ще го окачествят като обсебен, както аз направих в собствената си дисертация преди двадесет години. Но не е там въпроса, колеги. Не е там, макар че и аз не одобрявам подобна постъпка. – Метна палтото си през лакът- Но искам всички да се замислите, дали всеки път, когато казвате на някой че го обичате имате в сърцето си поне една миниатюрна част от това, което този човек е изпитвал тогава когато е писал тези писма.

После бавно излезе от залата. Хлопна вратата след себе си и наведе глава.

            - Прости ми, татко.  

Стъпките му дълго отекваха по пустия коридор.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: brix
Категория: Други
Прочетен: 419756
Постинги: 108
Коментари: 267
Гласове: 522
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031