Преоблякох се набързо. Работните ми дрехи миришеха както винаги на отблъскващата смес от пот, масло и прах. Пуснах си уредбата, където водещият на местното радио ме убеждаваше колко хубаво ще ми бъде да прекарам деня си на тази честота. Боклук. Пуснах си диска и надух колоните. Сервизът завибрира, а юлският ден започваше с неизменното парещо слънце. На канала ме чакаше полулразглобения опел, страдащ от купища проблеми, които щях да реша както винаги по възможно най-радикалния начин – като сменя всичко, което ме вкарваше в съмнение. Така от механик ставах монтажник, но ако вземех да се главоболя за всеки клиентски проблем отдавна щях да съм в лудницата.   С мъка подредих инструментите и се мушнах в канала. Надявах се да приключа работата по опела преди да слънцето да увисне по средата на небосклона. Започвах един от малкото си дни, когато не ми се работеше. Изпитвах мъка при всяко мое движение и си поддавах главата да видя колко показват стелките на ментяшкия кварцов часовник, който бях окачил на стената. Един ръждив болт заплашваше да причини куп главоболия с упоритостта си да не се развива. Напънах здраво с гидорията, дишайки ситния прах…..

            Първо видях обувките й. Бяха бежови кецове. Петната от прахта бяха пресни, което свидетелстваше за вината на моя сервиз относно чистотата им.

            - Хей, има ли някой? – иззвъня глас някъде над мен, докато тъпо се взирах между праговете на опела и прашния под в бежовите кецове. И тогава гидорията поддаде. Стоварих се с цялата си тежест върху четирите си пръста, които се огънаха между болта и калника. В мозъка ми избухна болезнена експлозия. Просто нямаше начин да не изпсувам,  вдигайки облаче прах причинено от горещия ми дъх. Намирах се в положението да псувам горещо под една мръсна кранта, в горещата юлска сутрин взирайки се в  бежовите кецове на някаква непозната жена, докато пръстите ми пулсираха от изгарящата болка. Красота.

            - Да, има някой – просъсках мръсно, а изсъхналата кал скърцаше в зъбите ми. – Има да.

Изпълзях изпод опела и пред очите ми се разкри картинка за чудо и приказ. Да сте виждали маркова маратонка по средата на стелажа на селския магазин между цървулите. Е, ако не сте, тогава все едно е да видите как една безумно красива жена стои насред мръсния ми сервиз. От тук нататък бежовите кецове останаха само в спомените ми. Повече никога не ги погледнах. И имаше ли някакъв смисъл? Все едно да се интересуваш от кожата по седалките на Субару Импреза. Кожата може и да е хубава, но това е най-малкото предимство на спортната кола.  Огледах я отдолу нагоре и после обратно. Като скенерите за метал по летищата. Профилактично. Не съм много по обясненията, но описанията ми никога не са били от първа класа. И за да задоволя любопитството ви ще ви кажа, че продължението на бежовите кецове бяха модерно прокъсани изкуствено захабени бледо сини плитки дънки. След това следваше оголен стегнат корем с пъп, който присъстваше, само за да докаже, че все пак това същество е човек. Нагоре имаше прикриващо гърдите бяло боди и черна коса, която ярко контрастираше с белия затвор на двата изваяни хълма.Извърнах очи от лицето й тъкмо навреме. Не исках да ослепея.  Изплюх кафявата каша в устата си, докато мозъкът ми боготвореше лицето й. Продуктът на моята романтика се заби с шумно плясване на пода, който не виждал скоро време нещо с близко съдържание на вода, поне не през последните няколко месеца.

            Затърсих парцал, за да избърша ударените си пръсти, които спряха да ме болят така внезапно, както и бяха започнали.

            - С какво мога да помогна? – казах навъсено, осъзнавайки собствената си комедия. “Деф Лепард” тероризираха старите колони в сервиза. 

            - Мисля, че имам проблем с колата…-  започна тя, а аз се опитвах да придам поне малко достойнство на нещастната си същност на мръсен автомонтьор. – Чува се едно щракане от скоростите.

            Типично по женски. Всички жени се притесняваха от ужасните шумове, които може да издаде автомобилът им, но никога не проверяваха дали все пак в двигателя има някакво масло. Обясни, че при сменяне на скоростите се чувало нещо като мазно чукване. Не ви и трябва да знаете асоциацията, какво  си представих при думите “мазно чукване”.

            Ако трябваше да бъда професионалист бих казал, че има някакъв проблем с фиксаторите, но на тях това им бе работата. Да издават звуци като “мазно чукване”. Всъщност всичко се състоеше в това, че едни сачми, стояха притиснати от една пружина, докато един жлеб не съвпадне с профила на съчмата и последната да фиксира жлеба с въпросното “мазно чукване”.   Така скоростният лост стоеше в положението, в което трябва да стои. Това е. И на мен ми звучеше, че в края на краищата една красива жена всъщност стои в мръсния ми сервиз без да има какъвто и да е проблем с автомобила си. Юлският ден не започваше чак толкова зле, колкото си мислех. Погледнах към колата й- старо бяло “Лъвче” 405.

            Прегледах набързо Пежото. Скоростният лост  се местеше, както трябва, а фиксаторите си работеха достатъчно надеждно. Но все пак с това “мазно чукване”.

            - Отскоро ли карате колата? –запитах небрежно. Тя се усмихна загадъчно и  обясни, че това е колата на приятелят й. Скоро си бил купил друга и оставил старата кранта на нея. Усмихнах се. Такива сме мъжете.Подаряваме на жените си изографисани златни пръстени и ръждиви стари коли. Точно в тази последователност. Съжалявам само, че жената до мен заслужаваше да кара поне Рено Лагуна, отколкото старото 405 на приятеля си, който започвах вече да мразя и оправдавам едновременно. Така или иначе бях вече поставен в ситуацията да диагностицирам едно що-годе здраво Пежо заради мазното му чукане в горещата юлска сутрин заради естествените му шумове, стоейки  до една гореща жена.

            - Вкарайте я в другата клетка- размахах мръсния парцал по посока на свободното място в сервиза. – Така и така си тук ще я огледам.

            Тя така и не се нае да я вкара в гаража, виждаше й се прекалено тясно. Затова геройски поех пълното обслужване на дамата- от това да вкарам колата й на канала до това да съзерцавам пламтящата й женственост.  Влязох под колата, а казах на момичето да стои вътре и да изпълнява това , което й кажа, но така или иначе в това нямаше смисъл. Имали ли сте чувството, че когато се случи нещо безобидно осъзнавате, че ще последват много лоши неща. Е за това говоря и аз. Видях кабелите. И това беше моята грешка. Жълтият и зеленият кабел бяха прясно прокарани под шасито. Личеше им, защото все още блестяха като нови. По тях дори нямаше прах. От едната страна влизаха под шофьорското място през прясно пробита дупка, а от другата влизаха в куплунг в резервоара. Отначало си помислих, че това е някаква побългарявщина, но определено никой не прокарва кабели под колата и ги мушка в бензиновия резервоар ей така.  Куплунгът от страната на резервоара беше на подгряваща свещ. “Детонатор”- изкрещя съзнанието ми. Това си беше жив шибан детонатор. По българския начин. 

            - Не пипайте нищо- казах уж небрежно аз, чувствайки че всеки момент мога да отида в небесата изхвърчайки през нагретия ламаринен покрив.

            - Добре –иззвъня гласът. – всичко наред ли е? – попита тя. Е, как няма да е добре. Все още бяхме живи. Побързах да изляза изпод колата. Исках да проследя кабелите. Набързо изкомандорих момичето да стане от шофьорското място и заврях главата си под таблото. Кабелите отиваха до комутатор и някакво реле, което бе привързано към букса на скоростомера. Идеално. Поне нямаше да стане нищо, докато колата беше в покой.

            - Вижте- казах със цялото си спокойствие, на което бях способен – разходете се. Изглежда явно имаме малък проблем. Но няма да отнеме много време. – мозъкът ми трескаво работеше – оставете талона на колата – може да се наложи да я покарам, за да разбера дали всичко е наред. – Вървете- повиших леко тон, придавайки на лицето си комична гримаса. Тя се усмихна в странна смесица от учудване и бегъл кураж. – Елате след половин час. Наблизо има заведение. Кажете на сервитьорката да пише питието на моята сметка – ухилих се аз.  И тя тръгна. Не следях дълго сладострастното й дупе, защото дори и краката ми се потяха вече.  Затърсих мобилния си телефон. Трескаво запреобръщах дрехите си. И го открих. Добрият стар Панасоник. Бръкнах в жабката и извадих талона.

            - Здрасти, братчет! Ко стана пак- посрещна ме гласът на Ицо отсреща. Помолих го за услуга- като ИТ отговорник на КАТ Ицо имаше достъп до базата данни на полицията. За мое щастие ми беше кум. Бивш.  Продиктувах му набързо номера на шасито. Отсреща мълчанието се проточи.

            - Хах, Бо. В к`во си се набъркал?

Въпросът му ме цапна като шамар истерична жена.

            - Защо?

            - Това е “мръсна” колица. – Собственост на Живко Коев. Само в КАТ има актове , колкото цяла Европа да си бърше задника с тях през следващата една година, батко.

Защо ли подозирах, че ще ми каже нещо такова?

            - Благодаря ти, пич – казах разсеяно, докато подпирах телефона с рамото си и режех кабелите под колата. Задължен съм ти. Отново.

            - Не бери грижа – засмя се Ицо- аз съм този, който те отведе до кенефа.- имаше предвид брачната церемония. Кабелите вече се поклащаха безполезни. Почувствах се едновременно гордо и също така ама много, много нагазил в лайната.  Току що обърках плановете на някой си Живко Коев, които имаше досие, голямо толкова, че да осигури тоалетна хартия на целия Европейски съюз през следващите 12 месеца. Завъртях още един телефон. Този път на една жена . Беше Пи Ар на районното. По принцип винаги ми услужваше, но и аз правех сериозен компромис със себе си като отвреме навреме спях с нея.  Не ви трябва да ви говоря за това. Особено, ако сте гнусливи.

Попитах Краси дали има нещо против да дойде заедно с някой районен инспектор към сервиза. Естествено, че от тук нататък нещата се случиха доста бързо. Половиния час, който бях могъл да си изкопча  завърши. Красавицата се завърна в сервиза и завари цяло поделение полицаи, които да фотографират колата. Сигурно в първия момент се ужаси. Като човек, който отвива на преглед,  заради болките в гърба и му откриват карцином на белия дроб. Тя гледаше ту мен, ту полицаите и не знаеше къде да застане. А аз пушех, облегнат на опела, които нямаше да поправя и днес.

            Колата беше взета като веществено доказателство за предумишлено убийство. А момичето започна да навързва нещата, как приятелят й Живко и е бил дал колата преди седмица. И напълнил резервоара до горе. Изненадващо заминал за София и казал да дойде да го прибере, защото се бил ударил с колата си. Не забравил да подчертае, че всъщност е най-добре да се мине по магистралата Варна – София. Това обясняваше детонатора свързан към скоростомера. Той щеше да се задейства при скорост над 130.  Пежото щеше да се превърне във факла, носеща се със сто километра в час. Защо ли? В последствие се разбра, че Живко имал някакво взимане даване с вносители на горивни филтри. Сценарият беше ясен. Щяха да се дадат много пари на някой, който щеше да се откаже да съди фирмата като главен виновник за един инцидент. А горещата млада дама щеше да се превърне в пунга кокали, които щяха да обират от  пежото 405. Надявах се да не му се размине на тоя. Но и се страхувах, понеже аз бях фактора, който обърка плановете му. Така или иначе горещия ден клонеше към залеза си. Пежото беше отнесено от униформените. Момичето отведено за разпити.

            Допушвах цигарата, седнал на капака на опела, който и днес остана така безжизнен, както ми го бяха оставили. На всичкото отгоре и пръстите ми смаза. Ламариненият покрив пукаше  със задоволство. Изстиваше. Деф Лепард продължаваха да блъскат по тонколоните в сервиза.  Съвсем се стъмни, а аз мачках в краката си купищата фасове. Видях силуета на Валерия на фона на уличното осветление да се задава уморено към сервиза. Влезе и се усмихна.

            - Тежък ден, пак май?- Кимнах отегчено. Погледнах ръката й. На средния й пръст стоеше златния пръстен, който бях подарил преди седмица. Не знаех дали това щеше да се лучи с моето Субару, послушно почиващо навън- свидетел на поредния ден в сервиза. Прегърнах я. Със старата миришеща на пор куртка.

            - Знаеш ли, днес дойде едно момиче , което ми каза, че се я пратил да пие кафе на твоята сметка. Ревнувам вече- изгледа ме със своя особен поглед Валерия. – Откога имаш такива клиенти?

            - Какво толкоз – изломотих – нещо скоростите й се местиха с едно “мазно чукване”